Том Кланси: Под обсада

Даунър премести поглед към спалните чували върху пода. Бяха сложени пред канапето, единствената друга мебел в стаята. Върху прозореца на гарсониерата се въртеше голям вентилатор, който ги спасяваше от жегата. Според Вандал им било добре дошло, че температурите са толкова високи. В автомобила, който смятаха да нападнат, нямало климатична инсталация и мъжете вътре щели да бъдат по-разсеяни.

„За разлика от нас“ — каза си австралиецът. Те с другарите му си бяха поставили голяма цел.

Помисли си за останалите четирима, включени в плана. Беше се запознал с тях в Пном Пен, всеки си имаше своя си, твърде лична причина сега да бъде във френската столица.

В ключалката на входната врата се завъртя ключ. Даунър се пресегна да извади пистолета със заглушител, втъкнат в кобура, който висеше върху облегалката на стола. Австралиецът отмести тихо кутията сухари, за да не му пречи да се прицели право във вратата. Продължи да седи. Освен Вандал ключ от гарсониерата имаше само един човек — домоуправителя. През последната година Даунър беше идвал в апартамента три пъти и старецът се появяваше само ако го повикаха — случваше се да не дойде дори тогава. Ако пред гарсониерата стоеше някой друг, австралиецът нямаше да се двоуми и на бърза ръка щеше да му види сметката. Почти се надяваше да е дошъл някой непознат. Сърбяха го ръцете да си провери мерника.

Вратата се отвори и в стаята влезе Етиен Вандал. Въздългата му кестенява коса беше пригладена назад, той носеше слънчеви очила, през рамо бе преметнал нехайно видеокамера в калъф. След него в гарсониерата влязоха плешивият едър Георгиев, ниският и набит Барон, снажният широкоплещест Сазанка. И четиримата бяха облечени като туристи — в тениски и дънки. Върху лицата им не трепваше и мускулче.

Сазанка затвори вратата тихо и възпитано.

Даунър въздъхна. Върна оръжието в кобура.

— Как мина? — попита с гърления си австралийски акцент.

— Как е минало ли? — повтори Барон, имитирайки акцента му.

— Я не се заяждай! — скастри го Вандал.

— Тъй вярно! — отвърна Барон.

Изкозирува на шега на офицера и се свъси срещу Даунър. Не му беше особено симпатичен. Според австралиеца напереният дребосък се различаваше от останалите по това, че вечно си придаваше важност. Държеше се така, сякаш всички, дори приятелите и съюзниците, са му заклети врагове. Наред с другото имаше невероятен слух. Още преди да навърши двайсет години, бе работил като пазач в американското посолство и сега говореше английски, кажи-речи, без акцент. Единственото, което възпираше Даунър да натрие носа на младежа, бе това, че и двамата бяха наясно: ако уругваецът прекрачеше границата, австралиецът, висок цял метър и деветдесет, можеше и щеше да го скъса от бой.

Вандал остави калъфа върху масичката и извади записа от камерата. Запъти се към телевизора.

— Всичко мина по ноти — оповести той. — Движението по улиците е същото, както миналата седмица. Но за всеки случай ще сравним записите.

— Дано да е за последен път — подметна Барон.

— Дано — повтори и Даунър.

— Вече не ме свърта — каза двайсет и девет годишният офицер.

Но не се впусна в подробности. Не беше изключено някой да подслушва скромната гарсониерка, наета от чужденци.

Сазанка седна мълком на канапето и развърза връзките на маратонките. Зае се да разтрива едрите си ходила. Барон му метна бутилка минерална вода, която бе извадил от хладилника в кухненския бокс. Японецът промърмори нещо — сигурно му благодареше. Говореше английски най-лошо, затова предпочиташе да си мълчи. Даунър споделяше мнението на чичо си за японците и нямаше нищо против Сазанка да не говори много-много. Още от малък бе наблюдавал японците — моряци, туристи, спекуланти, от които направо гъмжеше на пристанището в Сидни. Държаха се така, сякаш беше тяхно. Но волю-неволю австралиецът бе принуден да се примирява с присъствието на Сазанка, който умееше да управлява различни модели хеликоптери. Без него групата нямаше да се справи.

Барон подаде бутилка минерална вода и на Георгиев, който стоеше зад него.

— Благодаря — рече българинът.

Това бяха първите думи, които Даунър чуваше от предната вечер от устата на Георгиев, въпреки че той бе работил близо десет години като агент на ЦРУ в София и говореше английски едва ли не като роден. И в Камбоджа се бе въздържал да говори. Там беше отговарял за хората, внедрени сред червените кхмери, а също за агентите, работещи под прикритие в местната полиция, и за наблюдателите по човешките права от ООН. Българинът предпочиташе да слуша дори когато разговорът не бе особено важен и интересен. Даунър съжаляваше, че и той не притежава такова търпение. Умееш ли да слушаш, чуваш едно-друго и в най-обикновен разговор, когато хората не си мерят думите и често пъти изтървават важни подробности.