Том Кланси: Под обсада

Даунър набираше клиенти за палатките, а другите помощници на Георгиев набавяха момичета, които да ги обслужват, като не подбираха средствата и понякога дори отвличаха млади камбоджанки. Червените кхмери също осигуряваха жени. Добре че бяха проститутките, инак Даунър сигурно щеше да си умре от скука в Камбоджа. Политиката на ООН бе прекалено мека и ограничителна. А австралиецът беше израсъл по доковете на Сидни и смяташе, че човек трябва да се съобразява само с едно — дали онзи, дето му се е изпречил на пътя, си проси куршума. Ако калтакът заслужаваше да бъде убит, натискаш спусъка и се прибираш по живо, по здраво вкъщи. Ако ли не, изобщо не се занимаваш с него.

Даунър отпи последната глътка кафе и остави тежката чаша върху масичката с пластмасово покритие. Кафето си го биваше, беше силно и горчиво, както във военния лагер. Вдъхваше му сили. На австралиеца му идеше да скочи и да действа. Но тук нямаше срещу кого да се разгърне. Въпреки това му беше приятно.

Погледна часовника върху китката си със силен слънчев загар. „Къде ли, по дяволите, са се запилели?“

До осем обикновено се прибираха. Колко му е да заснемеш с видеокамера нещо, което си снимал вече цели шест пъти?

Но капитан Вандал предпочиташе да изпипва нещата. Тъкмо той отговаряше за този етап от операцията. Ако французинът не беше толкова старателен, никой от тях сега нямаше да бъде тук. Именно Вандал ги беше прекарал през границата, беше набавил оръжието, бе проучил всичко до най-малките подробности. Пак той щеше да ги изведе от Франция, за да се заемат с втория етап от операцията, за който отговаряше Георгиев.

Даунър извади от кутията парче сухар и го задъвка припряно. Беше вкусен и хрупкав и покрай това австралиецът пак си спомни за времето във военния лагер.

Огледа, както дъвчеше, тъмното апартаментче. Премести воднистосини очи от кухненския бокс вдясно към телевизионния приемник в другия край на стаята, до входната врата. Вандал беше взел гарсониерата под наем преди две години. Беше си признал, че луксът му е бил последна грижа. Жилището се намираше на партера, в блок на крива уличка само на хвърлей от булевард „Бастий“, при голямата поща. Освен разположението в случая бе важно и че гарсониерата е на партерния етаж — така, ако се наложеше, щяха да духнат през прозореца. Когато петимата обединиха спестяванията си, за да организират удара, Вандал бе обещал, че ще цепи стотинката на две и няма да се охарчва за нищо, освен за подправени документи, подслушвателни устройства и оръжие.

Снажният, як като канара Даунър изтръска трохите, паднали от сухара върху избелелите му дънки, и погледна петте огромни сака, оставени между телевизора и прозореца — бяха натъпкани с оръжие. Вандал се беше справил добре. „АК-47“, пистолети, сълзотворен газ, реактивна гранатохвъргачка. Всичките без фабрични номера, така че да не ги проследят. Французинът ги беше закупил от китайци, които търгуваха незаконно с оръжие и с които се беше запознал още по време на умиротворителната операция в Камбоджа.

„Добре че го има ООН-то“ — помисли Даунър.

Утре сутрин, още на зазоряване, щяха да натоварят саковете на камионетката, която бяха купили. Вандал и Даунър щяха да откарат Сазанка, Георгиев и Барон на пистата за хеликоптери и щяха да се разделят, за да се срещнат по-късно при целта.

„Целта“ — каза си австралиецът. Толкова обикновена, но и толкова важна за успешното провеждане на операцията.

Пак погледна към масата. До телефона имаше бяла керамична купа, пълна с черна кашица — изгорените чертежи и записки, залети с вода от чешмата. Върху унищожените листове имаше какво ли не: изчисления на приблизителната скорост на попътния и насрещния вятър на триста метра височина в осем часа сутринта, график на задръстванията по парижките улици, присъствието на полиция по река Сена. Човек можеше да разчете изгорените листове, но ако ги намокриш те вече стават безполезни.

„Остава само един ден, и слава богу! Вече взе да ми писва“ — заповтаря си австралиецът.

Щом другите се върнеха, пак щяха цял следобед да проучват видеозаписите, за да се уверят, че са предвидили всичко и на този етап няма да има издънки. После цяла вечер отново щяха да чертаят карти, да изчисляват времето, необходимо им, за да се придвижат с вертолета, да преписват разписанието на автобусите, да отбелязват имената на улиците и нюйоркските адреси на трафикантите на оръжие, необходими им за следващия етап. Така щяха да са сигурни, че са запаметили всичко. Сетне отново щяха да изгорят всичко, което са записали, за да са сигурни, че полицията няма да открие листовете тук или в боклука.