Майкъл Ридпат - Сити

Изабел ме изгледа за момент, и ме дари със слаба усмивка.

— А-а, Изабел?

— Да?

— Ще вечеряш ли с мен довечера?

Изабел ме посрещна във фоайето на хотела, облечена в същата семпла рокля, която бе носила за вечерята със старите си приятели преди два дни. Отиваше й идеално — допълваше плавната грациозност на тялото й и походката й.

— Да пийнем на брега — казах.

— Чудесно. Води.

Отвън Авенида Атлантика се бяха подредили курвите в микроскопични бюстиета и плътно обтегнати шорти, облегнати върху паркираните коли, с надеждата да уловят някой клиент. Спряхме пред едно от многото павилиончета, подредени покрай плажа, и поръчахме две бири.

Седнахме и загледахме света покрай нас. Разменихме няколко думи, но разговорът не вървеше.

Малко момченце на около четири години се появи отнякъде и застана до нас; предлагаше ни дъвка. Имаше деликатно лице и големи доверчиви кафяви очи.

— Не — казах и се опитах да го отпратя, но то не обърна внимание на подканянето ми.

Изабел му каза няколко резки думи на португалски и детето се отдалечи безмълвно от масата ни и приближи съседната. Барманът плесна с ръце и го прогони.

Останахме мълчаливи. Момчето беше на годините на Оливър. Чудех се дали и то няма да се превърне в поредния Евклид — дванадесетгодишен наемен убиец с детски мечти.

В този момент една жена с подпухнало лице и изрусена коса, която пиеше кайпириня на съседната маса, се изправи, залитна, просна се на пясъка и повърна.

— Да тръгваме — каза Изабел. — Ипанема е за предпочитане пред Копакабана.

Избрахме си един рибен ресторант точно над плажа на Ипанема. Беше претъпкан и оживен, с меню, което не можех да разчета, но за сметка това разделът с вината ми беше ясен.

— Баща ти ми хареса — казах. — Прекрасен човек е.

— Да. Но понякога направо ме подлудява.

— Винаги ли си желала да бъдеш банкер като него? — попитах я, докато й наливах вино.

Тя ми хвърли бърз поглед. Големите й влажни очи ме оглеждаха и претегляха до каква степен може да ми се довери. Издържах погледа й, макар че ми беше трудно да поддържам безизразна физиономия.

После ме дари с поредната си бърза усмивка.

— Не. Когато бях в университета, ненавиждах банковото дело. Мислех си, че това ще е последното нещо, с което бих се занимавала. Повдигаше ми се от всичко, което виждах около себе си. Мизерията, съжителстваща с разточителното богатство. Така че ми се прииска да направя нещо, за да променя ситуацията. Да атакувам коренните причини, а не само да лекувам симптомите като Корделия. — Изглеждаше отпусната, поне вече говореше доста по-свободно. — Знаеш как е, когато си на двадесет години. Мислиш си, че ако светът научи всичко, което знаеш, ще се превърне в много по-добро място за живот. И че работата ти е само да обясниш на всички колко са тъпи.

— Разбирам какво имаш предвид — казах. — Аз бях убеден, че ако правителството управлява икономиката за доброто на всички хора, а не само на богатите, всички биха живели далеч по-добре. После отидох за две години в Съветския съюз и ми беше много трудно след това да остана социалист. Накрая се отказах от всякакви политически доктрини и вместо това зачетох книги.

— Бях очарована като те слушах да говориш на баща ми за това — каза тя. — Искам да кажа, че и аз обичам да чета книги, но ти си влюбен в тях. Точно като татко.

— Да, много обичам литературата. Особено руската. Тя сякаш разговаря директно с душата. Икономиката е абсолютен бълвоч. В нея става дума само да разбираш парите и никой дори не получава верните отговори. Но когато чета поема от Пушкин, усещам, че съм проникнал в някаква дълбока истина за човечеството. И мога да препрочитам поемата безброй пъти, като всеки път откривам в нея нещо ново.

Винаги бях обичал четенето. Когато бях дете, имах достатъчно приятели извън къщи, но нямах такъв между четирите стени. Така че четях. Това се превърна в нещо повече от прекарване на времето, дори от потапянето в измислени светове. Книгите се превърнаха в моята сигурност, моето семейство, моя дом.

Сервитьорка запърха край рамото на Изабел и тя поръча.

— Тогава какво, за бога, правиш сега тук?

Усмихнах се.

— Имам нужда от пари. И искам да видя дали мога да ги изкарам. Не ме разбирай криво, не искам да прекарам остатъка от живота си в Сити. Само няколко години, които ще са ми достатъчно да изкарам много пари. И тогава се връщам пак към книгите и лекциите.

— А ще можеш ли да го направиш?