Майкъл Ридпат - Сити

— Човек би си помислил, че някой би дал мило и драго за такова място — казах.

— Вярвай ми, за да живее тук, човек трябва да плаща. И то с нещо повече от пари.

Наближихме входа на сградата, като стъпвахме внимателно по тесните алеи на малката, но добре поддържана градина. Ярките цветя — червени, сини, жълти и бели — бяха приятна промяна след червеникавокафявата мръсотия на пътя.

Вратата се отвори и една жена се втурна през нея и прегърна Изабел. Приличаха си, макар Корделия да беше по-тежка, по-възрастна и по-груба. Лицето й беше нарязано от бръчки — следи от състрадание и сила.

Стиснахме си ръцете.

— Корделия, това е мой колега, Ник Елиот — представи ме Изабел на английски. — Доведох го да му покажа с какво се занимаваш. Нямаш нищо против, нали?

— Ни най-малко — отвърна Корделия с топла усмивка. — С колкото повече хора се среща, толкова по-добре.

Изабел хвърли поглед към корема на сестра си и я попита нещо на португалски. Усмивката на Корделия стана още по-широка и Изабел възкликна щастливо и се хвърли на врата на сестра си. Побърбориха оживено няколко минути, после се обърнаха към мен. Лицата им бяха огрени от щастливи усмивки.

— Извинявай, Ник — каза Изабел.

— Няма нищо. И аз се радвам с вас — казах и също се усмихнах. Беше направо невъзможно човек да остане незаразен от възбудата им. — Моите поздравления — кимнах на Корделия.

— Благодаря — каза тя. — Значи Изабел ви е разказала с какво се занимаваме тук? — Английският й беше бавен и прецизен, а акцентът — още по-очебиен от този на сестра й.

— Не съвсем. Доколкото разбрах, управлявате приют за безпризорни деца, нали?

— Точно така. Това е място, където те могат да идват, за да се хранят нормално, да разговарят с някого, да чувстват, че тук е място за тях.

— Цяла нощ ли прекарват тук?

— Имаме място само за неколцина. Тези деца се боят за живота си.

— От кого се страхуват?

— Най-вече от полицията. Или от ескадроните на смъртта. Групи, които обещават на собствениците на магазини, че няма да допускат децата на улицата. Пребиват ги или ги убиват. — Гласът на Корделия беше безизразен.

— Защо? Какво са направили?

— Какво ли не. Най-вече кражби. Макар и да не е задължително заради това. Едно деветгодишно хлапе, Патрисио, идваше тук. Миналия месец го убиха, удушиха го. Тялото му беше открито на плажа с бележка: „Убих те, защото не ходиш на училище и нямаш бъдеще“.

Целият се сгърчих. Огледах отблизо лицето на Корделия. Едва повярвах на това, което току-що бях чул — всъщност не исках да повярвам. Огледах я внимателно за признаци на преувеличение. Но лицето й беше лишено от изражение. Тя просто съобщаваше факт.

— Но как се измъкват престъпниците? Полицията нищо ли не прави?

— Полицията извършва повечето убийства. И с униформа, и без.

— Ами обикновените хора? Как се отнасят към това?

— Игнорират го. Все едно, че го няма. Или дори хвалят полицията за разчистването на улиците.

— Направо не мога да повярвам!

Тя повдигна рамене.

— Искате ли да видите някои от децата?

Въведе ни в сградата. Вътре беше тъмно, студено и чисто, съвсем различно от хаотичния прахоляк и жегата на фавелата. Тръгнахме по дълъг коридор, който гъмжеше от деца от всякакви раси и ръстове. Картини в ярки цветове покриваха стените. Влязохме в нещо като класна стая, където трийсетина деца играеха, разговаряха или просто седяха и гледаха.

— Тези деца нямат ли родители? — попитах.

— Повечето от тях не познават бащите си. Имат по десетина братя и сестри, които живеят накуп в колибите долу. Заварените им бащи ги пребиват и насилват. Майките на повечето са алкохолички. За тези деца животът на улицата е по-добър. През деня слизат в града да работят, да крадат или да просят, през нощта също остават там, ако има къде да спят, ако ли не — се връщат тук.

Влязохме в друга стая, където няколко момчета разговаряха с един учител. Не бях сигурен дали това беше урок, или просто разговор. Едно момче, на около дванадесет, ми подвикна:

— Господине! Дай един долар!

Хвърлих бърз поглед към Корделия, която поклати леко глава, и отвърнах:

— Съжалявам, нямам.

— Как се казваш?

Момчето се усмихваше широко, но очите му бяха груби. Задържаха се върху мен няколко секунди, после отново се застрелкаха из стаята, сякаш в очакване на появата на внезапна опасност. По външната страна на левия му крак се виждаха засъхнали рани. Брадичката му беше вирната агресивно.

— Ник — отвърнах. — А ти?