— Татко, на мен ми доставя удоволствие, разбираш ли? Имам си хубава работа и си я върша добре.
— Сигурен съм в това — кимна баща й. В гласа му прозвуча едва доловима снизходителна нотка. Изабел я долови и сви устни. — Изабел ми каза, че сте преподавали руски език.
— Точно така. В Лондон.
— Бих искал да мога да чета на руски. Толкова руски романи съм прочел, всичко от най-великите им писатели, но си мисля колко чудесно би било да ги чета в оригинал.
— Така е — казах. — Руската проза е забележително нещо. Граничи направо с поезията. Звуците, резонансът, нюансите, които постигат автори като Толстой и Достоевски, са изключителни. Прекрасни.
— А кой е любимият ви автор?
— О, Пушкин, без съмнение, тъкмо поради тази причина. Той прави чудеса с езика, ненадминати до и след него. И умее да разказва хубави истории.
— Често си мисля, че Бразилия си прилича малко с Русия — каза Луиш.
— Наистина ли?
— Да. И двете страни са огромни. И двата народа сякаш живеят само за настоящето. И двата народа са привикнали с нищетата, корупцията, огромния потенциал, който винаги дреме само на косъм извън досега ни. Знаете ли, твърдят, че Бразилия е страната на бъдещето и че винаги ще си бъде такава. — Той се засмя. — Но ние не се предаваме. Пием си пиенето, веселим се, танцуваме, радваме се на себе си, макар че утре може би вече няма да ни има.
Замислих се над думите му. Колко точно описание на странната смесица от изключителен хумор и меланхолия, която ме бе привлякла към руската литература.
— Може би сте прав. Страхувам се, че не знам много за Бразилия. Но подозирам, че климатът е по-хубав от нашия.
Луиш пак се засмя.
— Вярно е. Това ни улеснява да се наслаждаваме на живота.
— Бразилия е очарователна страна. Бих искал да науча повече за нея.
— Чели ли сте разказа на Толстой „Господарят и слугата“?
Усмихнах се.
— Преподавах го само преди половин месец.
— Това би могло да се случи съвсем естествено и в Бразилия.
— За какво става дума, татко? — попита Изабел.
— Вие й разкажете — каза Луиш.
— Един благородник и слугата му внезапно са връхлетени от снежна буря. Благородникът препуска с единствения им кон и оставя слугата да се спасява пеш. След някое време благородникът пада от коня и докато се промъква с мъка през снега, размишлява за безполезността на живота си, и по всяка вероятност на смъртта си, прекаран в самота и егоизъм. Така че се връща, намира слугата си проснат на снега, полузамръзнал, и ляга върху него да го стопли. На сутринта, когато бурята е отминала, ги намират. Слугата оцелява, но благородникът умира.
Големите тъмни очи на Изабел не се отделяха от мен; тя попиваше всяка моя дума.
— Красиво.
— Това отразява вярата на Толстой в задълженията на благородството — казах.
— Вяра, в която ние тук, в Бразилия, трябва да се вслушаме добре — каза Луиш.
— За нещастие и повечето от съвременниците на Толстой не са й обърнали внимание. Четиридесет години след разказа му там избухва революция.
— Тук няма да има повече революции. Само анархия, насилие и бедност.
— Каза ли ви Изабел какво правим тук? — попитах го.
Изабел изведнъж се смути.
— Дъщеря ми не обича да разговаря с мен за работата си — каза той. — Моята банка и нейната често се оказват конкуренти, така че може би така е най-добре.
Не бях сигурен дали няма да издам търговска тайна, така че хвърлих един поглед на Изабел. Тя само повдигна рамене. И аз му разказах всичко за сделката с фавелите. Той слушаше внимателно, като от време на време хвърляше по някой поглед на Изабел, която бе свела очи.
Когато свърших, последва мълчание.
— Кога казахте ще пуснете на пазара емисията облигации? — попита накрая той.
— След три седмици, надявам се — отговори Изабел.
— Добре, кажи на хората си да ми се обадят. Ще уредя банката ни да закупи известно количество.
— Но, татко, ти никога не търгуваш с „Декер“.
— Знам. Но този път е различно. Смятам, че е от особена важност „Банко Оризонте“ да подкрепя инициативи като тази.
Устата на Изабел провисна.
— Недей да изглеждаш толкова изненадана, скъпа.
— Не го правиш само за да ме развеселиш, нали?
— Не, разбира се, че не. Това е добра идея и заслужава подкрепа. Радвам се да видя, че се справяш толкова добре. А, ето го и обяда.
Една прислужница ни донесе пържоли и салата. Месото беше много по-крехко от британския си събрат. Салатата включваше безброй зеленчуци, които не бях виждал до този момент. Изглеждаше чудесна.
Читать дальше