Майкъл Ридпат - Сити

— И тогава вече можем да приключим окончателно сделката в края на следващата седмица, както го планирахме?

— Що се отнася до нас, да.

Изабел улови в гласа му някаква особена нотка.

— Умберто?

— Има само един малък проблем. Не е нещо особено, но…

— Да?

— Световният фонд за развитие трябва да уточни някои подробности с Вашингтон. Казват, че ще се върнат при нас в началото на следващата седмица.

— Какви подробности?

Умберто повдигна рамене.

— Ще им се обадя — каза Изабел.

— Добре. Изабел, ние ще направим тази сделка, обещавам ти.

— Ще я направим, разбира се — усмихна се тя.

На вратата се почука. Беше Рафаел, адвокатът. Преместихме се в залата за съвещания, където разгледахме документите, които Изабел беше донесла със себе си. Бях ги чел няколко пъти, за да вникна във всички подробности, и успях да дам няколко полезни предложения. Беше хубаво да допринеса с нещо за промяната.

В таксито обратно за хотела попитах Изабел как е минала според нея срещата.

— Доволна съм. Струва ми се, че сме вече към самия край. Умберто винаги е бил ентусиазиран относно тази сделка. Казваше, че няма да имаме никакви проблеми с оторизацията, но трябва да ти кажа, че не му вярвах. Сега обаче, изглежда, май се е справил и с това препятствие.

— А какво беше това за Световния фонд за развитие?

Изабел се навъси.

— Не знам. Ще разбера, когато се върнем в хотела. О, между другото, благодаря ти за помощта. Схванал си доста неща. — Тя ме дари със срамежлива усмивка, достойна да умре човек за нея.

— Благодаря — изрекох с дрезгав глас.

Шофьорът се гмурна в трафика на Рио, като минаваше на червено, избягваше на косъм дупките по пътя и проклинаше и ругаеше всички задръствания по пътя. От време на време минавахме през тунели и тогава движението се ускоряваше. Изскочихме пред едно широко езеро. Около него бяха накацали жилищни сгради, а зад тях от всички страни се издигаха високи зелени планини. На върха на една стърчеше статуята на Христос, с ръце, протегнати сякаш да прегърне целия град под себе си. Подминахме езерото, като с голям труд се провирахме през тълпа от любители на джогинг и пешеходци. Две двойки скул пореха вълните на езерото; греблата им се издигаха и загребваха водата в съвършен синхрон. Гледах секващите дъха планини и просто не можех да повярвам, че се намираме в сърцето на града.

Следващите няколко дни в Рио щяха да бъдат трудни. Не ставаше дума само за бизнеса. Бях останал доволен от първата среща и участието си в нея. По-скоро ставаше дума за Изабел. Присъствието й ме притесняваше. Достатъчно беше само да седи до мен и да прелиства някое списание, за да ми секне дъхът. Стигаше ми само да зърна начина, по който захапваше долната си устна, начина, по който косата й галеше врата й, ключиците й, които изпъкваха в горната част на роклята й…

Мислех си, че съм добър в игнорирането на хубавите жени, когато е необходимо. Бях научил на това множество изпълнени с желание двадесетгодишни момичета, влюбващи се в голямата литература, които лесно се впечатляваха от своя преподавател. В академичните среди не се гледа с много добро око на близките взаимоотношения между студентка и преподавател и аз успешно бях успявал да заобикалям подводните ями.

Бях се опитал да завържа разговор с нея в самолета. Не беше се държала грубо, но и не беше приказлива. Беше демонстрирала нещо като срамежлива дистанцираност, която слагаше край на почти всеки започнат разговор, но и я правеше още по-привлекателна. Щеше да е много по-лесно, ако просто ме беше отрязала с някоя приказка от рода на: „Затваряй си устата и ме остави на мира“. Накрая се бях отказал и вместо това се зачетох в разни документи за теглене на заеми, докато накрая предградията на северен Рио де Жанейро не се показаха през илюминаторите на самолета с първите лъчи на утрото.

След няколко минути таксито спря пред двореца Копакабана, сгушен посред безцветни хотели и жилищни блокове, гледащи към знаменития бряг със същото име. Беше четвъртито бяло здание, чиито елегантни черти те връщат към тридесетте години на нашия век, когато дворецът е бил хотел за богати знаменитости. Бях чел, че в него са танцували Фред Астер и Джинджър Роджърс, а Ноел Кауард и Ева Перон са залагали. Таксито спря и в същия момент мъж с безупречно изгладена бяла униформа отвори вратата, а друг взе чантите и куфарите ни. Минахме през рецепцията и тръгнахме през един двор покрай плувен басейн, който хвърляше студени синкави отблясъци върху белите хотелски стени. Самотен плувец се вряза в леко накъдрената му повърхност. Две двойки, едната банкери, а другата туристи на средна възраст, пиеха кафе в сянката на едно голямо дърво. Разбира се, гледката ме остави занемял. Бях пътувал и преди — до Индия, Тайланд, Мароко, но никъде не бях отсядал в нищо по-скъпо от двадесет лири на вечер. Тук сигурно бе много по-скъпо. Изабел, разбира се, познаваше хотела добре и крачеше бързо, без да се оглежда.