Майкъл Ридпат - Сити

— Какво? Право на собственост ли?

— Не съвсем. Но един дългосрочен лизинг, което е горе-долу същото. Това трябва да промени коренно нещата. Щом хората проумеят, че няма да ги изритат от домовете им, те ще ги подобрят. И което е не по-малко важно, ще имат инициативата да не допускат повече новодошли да строят фавели върху земята им. Това е вече голямата разлика. Така фавелите ще се превърнат в истински квартали.

Вече бях чувал някъде този аргумент.

— Нещо от рода на онова, което предлагаше Маргарет Тачър тук: продажбата на общински къщи.

— Точно така — усмихна се Изабел.

Замислих се.

— Ще проработи ли наистина?

— Трябва да проработи — каза тя. — Поне си струва да се опита. Трябва да направим нещо.

— И как ще се финансира всичко това?

Изабел се приведе напред, изпълнена с желание да обяснява.

— Точно в този пункт се включваме и ние. Макар че Световният фонд за развитие е готов да помогне, организацията по финансирането на тези проекти може да се окаже костелив орех. Обикновено тези неща минават през градската управа. Там вече се смесват с фондове от други проекти и трябва да се спазят всички видове бюрократични ограничения, свързани с бюджета. Преди време имаше обвинения по някои контракти, че цените са били раздути в замяна на отстъпки. Този проект може частично да се самофинансира от данъци, събрани от фавелите, но градската управа няма право да облага с данъци доходите от каквито и да било източници на приходи. Така че цялата идея пропадна.

— Звучи ми кошмарно.

— То си е кошмар. Докато не ни хрумна идеята за тръст.

— Тръст ли?

— Да. Тръст, който да финансира проекта. Ще се нарича тръст „Фавела Байро“ на Рио де Жанейро. Ще се финансира със сто милиона долара от градската управа и двеста милиона долара от десетгодишна емисия облигации, гарантирана от Световния фонд за развитие.

— И ще е уреден от „Декер Уорд“.

— Точно така.

— И този тръст ще отговаря за финансирането на проекта?

— Точно така. Ще има доверени лица от градската управа, от фавелите и от Световния фонд за развитие.

— Умно измислено. — Замислих се за момент. — Как ще се връщат парите?

— Тръстът ще получава арендни вноски по дългосрочни аренди. Тъй като те представляват арендни вноски, а не данъци, могат да се приложат към емисията от облигации. Разбира се, ако това не е достатъчно, градската управа или Световният фонд за развитие ще допълни разликата.

— Разбирам. Но няма ли властите на Рио да недоволстват, че губят контрола върху фондовете?

— Точно там е проблемът — каза Изабел. — Но сегашният кмет на Рио наистина иска да направи нещо за тия места. Той и новият финансов министър са изключително строги по отношение на връчването на контракти на политически съюзници. Това ще им помогне да изчистят цялата каша.

— И всеки печели?

— Това е идеята, Бразилия се нуждае от чуждестранен капитал. Това е начин да се уверят, че той отива там, където има най-голяма нужда от него.

Бях силно впечатлен.

— Това твоя идея ли беше?

— Да. Или поне структурата на тръста. Много отдавна имах желание да направя нещо такова, но никой не искаше да ме чуе. После Рикардо ме подкрепи и май накрая работата ще стане. Успеем ли да я прокараме през бразилската бюрокрация, искам да кажа.

— Какво представлява тя?

— Ще видиш.

Напуснах салона около шест, доста рано по стандартите на „Декер“. Трябваше да се прибера и да си приготвя багажа, преди да потегля за летището „Хийтроу“. Бях възбуден пред перспективата от пътуването, но и нервен. Нещата се развиваха бързо. Само от три дни на работа, и вече заминавах в командировка! Бях уверен в способността си да схващам нещата бързо при нормални условия, но се страхувах, че в Рио дълбочината на мисълта може да ми изневери. Надявах се Изабел да прояви търпение.

На излизане зърнах Джейми на бюрото му. Той ми махна с ръка.

— Как мина при застрахователната компания? — попитах го.

— Великолепно! Ще отделят сто милиона лири за развиващите се пазари. И това е само началото. Ако им хареса, ще се бръкнат още. Повярвай ми, ще имам грижата да не останат разочаровани.

После забеляза, че съм облякъл сакото си и куфарчето ми е издуто от документи.

— Накъде си се запътил?

— В Бразилия. Рикардо ме помоли да помогна на Изабел по сделката за фавелите.

— Това обещава да е интересно. Изабел е много добра. Можеш да научиш много от нея. Баща й е някаква голяма клечка, банкер, така че всички й стоят мирно. Но не забравяй: не пипай!