Майкъл Ридпат - Сити

— Значи вие продавате Мексико и купувате Аржентина?

— Бързо схващаш — усмихна се Рикардо. — Това би било най-правилната търговия. Аржентина също е добър избор. Облигациите са прекалено евтини. Но работата не е толкова проста.

— Защо?

— Защото Мексико иска да вземе заем от един милиард долара. А това е сделка, която трябва да спечелим.

— Разбирам. Но не желаете да продадете на инвеститорите мексикански облигации на стойност един милиард долара, когато те са изплашени от девалвация.

— Абсолютно правилно.

Помислих върху ситуацията.

— Тогава не можете ли да накарате някой друг да извърши сделката?

— При нормални обстоятелства бих разгледал този вариант. Разбира се, ние сме длъжни да участваме. Това е наш пазар, ние винаги участваме. Такива са правилата, но може би бихме могли да споделим трансакцията с две други финансови къщи и да намалим нашия риск. Проблемът е там, че „Блумфийлд Уайс“ предлагат цена за цялата сделка. А аз не мога просто така да ги оставя да спечелят.

— Това са хората, откраднали екипа ви по Източна Европа, нали?

— Точно така. Те се целят в нас. Искат позицията ни на номер едно. До неотдавна не даваха и пет пари за развиващите се пазари, но през последните няколко месеца промениха представите си.

— Вие можете да ги изхвърлите, нали?

— Не е толкова просто. Те са борсовата компания номер едно на Уолстрийт, когато стане дума за конвенционалните пазари. И на всичкото отгоре разполагат с десет пъти по-голям от нашия капитал. Ще го използват, за да си пробият път.

— И какво ще правите?

— Наистина не знам. — Той замислено дръпна от цигарата си. Оставих го да размишлява, поласкан от жеста, че споделя с мен проблем от такава важност още на втория ми работен ден.

— Значи ти харесва Аржентина — проговори накрая той.

— Да.

— Защо?

Поех си дълбоко дъх, преди да му отговоря.

— Политиката им на фиксиране на курса на песото към долара наистина изглежда, че дава плодове. И облигациите са паднали с няколко пункта само защото ги продава голям американски финансов мениджър. Те са с добра стойност.

— Аха. И коя облигация точно ти харесва?

— Диското 1 1 От discount bonds — облигации, продавани с намаление. — Б.пр. . — Това бяха клас брейдиоблигации, разменени за стар банков дълг, когато Аржентина бе преговаряла повторно вземането на заеми преди няколко години. — Прав ли съм?

— Знаеш ли, че баща ми беше аржентинец? — усмихна се той.

— Джейми ми каза.

— Е, аз си имам старо правило. Търговец да не търгува облигациите на собствената си страна. Не може да бъде обективен. Обикновено не нарушавам правилото си, но този път…

Той вдигна телефона.

— На кого звъните?

Той погледна часовника си.

— Министерството на търговията на Щатите има офис в Сан Франциско, който още би трябвало да работи с пазарите… Момент. Брад? — Пауза. — Рикардо Рос се обажда. Къде си в Аржентина? Диско. За двадесет милиона. Разбира се, ще изчакам.

Той ми се ухили.

— Паникьоса се. Но аз го познавам. Помоля ли да направи пазар за даден обем, ще го направи. Трябва да доказва себе си. Особено пред мен. — После каза в слушалката: — Шейсет и седем процента до плюс половин пункт? Това е широк пазар, нали, Брад?… Добре, знам, че е късно. — Той затвори и се обърна към мен. — Няма да забравиш да ми напомниш кога да продаваме, нали?

Кимнах. Сърцето ми изведнъж заби бързо.

— Време е вече да се прибираш, не мислиш ли? Започваме пак само след осем часа. Ти не спиш ли?

— Не много. А вие?

— Не много. — Рикардо се ухили.

Бяхме сродни души. Хора, които също като теб да не се нуждаят от осем часа сън, не се срещат често. Бях свикнал да си лягам в малките часове, потънал в четене или проучвания. Пет часа сън ми стигаха. Особено когато бях вглъбен в нещо.

— Яхвай колелото — каза той.

И аз го яхнах. Въртях бързо педалите към дома си, разкъсван между страха, че първата ми позиция от облигации може да отиде по дяволите, и възбудата, че всичко ще мине като по ноти.

Утрото в сряда беше мъгливо. Не виждах Тауър, докато карах велосипеда си през Ийст Енд. Стари складови помещения стърчаха и от двете страни на Нароу стрийт. Модерният и хаотичен Лондон бе скрит в мъглата и почти вярвах, че съм се пренесъл във викторианска Англия, докато един микробус не премина на червено и не ме накара да скоча на тротоара.

Но борсовият салон беше обграден от синьо небе. Бяхме точно над мъглата — кълбеста бяла повърхност, простираща се до хоризонта навред около нас. Върхът на кулата Нат Уест се издигаше над облаците на няколко мили към морето досущ като скала. Ние самите бяхме остров далеч от Англия, по-близо до Ню Йорк и Буенос Айрес, отколкото до Примроуз Хил и Шордит. Огледах колегите си. Бяхме малка банда колонисти, имигранти от всички краища на света, дошли да търсим съкровище в тази странна нова земя.