Майкъл Ридпат - Сити

— Брей! И как го прави това?

— С това, което знае ли? Не е трудно. Използва всеки позволен от закона трик. Кредитно изкупуване, опции, гаранции, наречи го както искаш.

— Законно ли е?

— Разбира се, че е законно. Но е по-добре, когато се прави офшорно. Дискретно. Не бихме искали регулаторите да си пъхат носа в работите ни, дори и да няма никакви дупки.

— И колко големи са тези фондове?

— Това, приятелю мой, е най-голямата тайна от всичко. — Джейми понижи гласа си до шепот. — Но според мен са повече от половин милиард долара.

Трябваха ми няколко секунди, за да го асимилирам.

— И всичко това е собственост на хора от този салон?

— По-голямата част — усмихна се той. — Явно нашите хора в Маями и на Каймановите острови притежават част от тях. Но бих предположил, че най-малко половината е собственост на Рикардо.

Внезапно проумях, че съм заобиколен от една от най-богатите групи мъже и жени на света.

Господи! Успеех ли да се задържа тук, част от това богатство щеше да е и мое.

— Едуардо ли го управлява? — попитах.

— Рикардо има нужда от някого, на когото да се довери, за да върши тая дейност. А той има доверие на брат си много повече, отколкото на когото й да било от нас. О, да, той също така отговаря за проверката на новите служители.

— Какво искаш да кажеш с „проверката на новите служители“?

— О, нищо особено: търсене на наркотици, лоши дългове, комарджийски навици, хомосексуалност, социалистически наклонности, душевна нестабилност, криминални прояви.

— Шегуваш се!

— Не. Това е истина.

Бях смаян.

— И значи той ме е проверил, така ли?

— Сигурно. Или поне е наел някоя частна детективска фирма да го направи.

— Но защо ти не ме предупреди за това?

Джейми се навъси за миг, после ме дари с поредната си широка усмивка.

— Защото знаех, че ако ти кажа, няма да кандидатстваш за работата. А и освен това, сега ти го казах.

— Гадина такава! — възкликнах аз.

Джейми се изсмя, но на мен не ми беше весело. Почувствах се така, сякаш уединението ми е нарушено, сякаш някой ми бе отнел част от живота или най-малкото ми го бе отмъкнал за временно ползване. Някой, когото не познавах.

— О, хайде, Ник — каза Джейми, разбрал, че е изтълкувал реакцията ми погрешно. — Всички сме минали през това. А ти вероятно си най-чистият човек в цялата зала.

— Като изключим ипотеката.

— За която имаше достатъчно здрав разум да разкажеш на Рикардо при интервюто си. За какво толкова се тревожиш? Той няма да каже никому и думица.

Все още не бях щастлив.

— Виж го, идва насам — изсъска Джейми.

Едуардо спря до бюрото на Джейми. Останалите хора от продажбите го приветстваха с усмивки и поздрави. Дори и аз можех да преценя, че приятелските им усмивки са пълен фалш.

Той ми протегна ръка и се усмихна с пълните си устни.

— Ник Елиот? Аз съм Едуардо Рос. Радвам се да ви видя в екипа. — Гласът му беше плътен колкото на Рикардо, но акцентът му представляваше смесица от северно- и южноамерикански, с по-голям процент от второто.

Станах и неловко стиснах ръката му.

— Благодаря.

— Джейми, имаш ли нещо против, ако ти го отмъкна за минута?

— Ни най-малко — отвърна с усмивка Джейми.

Едуардо му я върна още по-широка.

— Добре. Елате в офиса ми.

Последвах го, като хвърлих панически поглед към Джейми. Офисът на Едуардо се намираше в един ъгъл на борсовия салон. Прозорците бяха матови отвън, което и беше причината да не съм го видял до този момент. От вътрешната страна се откриваше ясна гледка към салона. Съвсем ясно видях как Джейми вдига телефона да омайва клиентите си да закупят поредните облигации.

Помещението беше голямо и луксозно. Имаше два кремави кожени дивана, стените бяха с жълтеникава дървена ламперия. На едната висеше снимка на червеното ферари, което бях зърнал в подземния гараж, увенчано от неговия загорял и мускулест собственик в компанията на две гарванокоси красавици. Едуардо седна зад голямото си бюро, което изглеждаше недокоснато от обичайния работен безпорядък. Над рамото му зърнах секваща дъха гледка на западната част на лондонското Сити. Изведнъж се сетих, че още не съм проверил дали оттук се вижда школата по руски изследвания. Предполагам, защото бях прекалено погълнат от работата.

Едуардо проследи погледа ми и се ухили.

— Не е лоша гледката, нали? Знаете ли, при хубаво време може да се види и замъкът Уиндзор.

— Страхотно — съгласих се.

— Седнете. — Той отвори една кутия за пури и я протегна към мен. Поклатих глава, след което той си избра една голяма, внимателно я пъхна между пълните си, чувствени устни и я повъртя няколко секунди преди да я запали. Ефектът граничеше с неприличието. Той ме наблюдаваше развеселено.