Майкъл Ридпат - Сити

На вратата се почука и влезе едно младо и много красиво момиче. Мястото й сякаш беше повече в училищната стая, отколкото в офиса на Едуардо.

— Докладът за позициите, господин Рос — каза тя, стрелна се към бюрото му и остави документа в един ъгъл.

— А, благодаря, Пени — отвърна той и взе доклада. — Вие, англичаните, правите такива възхитителни девственици, не мислиш ли, Ник? Истински срам е, че се развалят с напредването на годините.

Неволно погледнах момичето, което пламна като божур и се стрелна към вратата.

Едуардо се изкикоти.

— Извинете. Просто много се разхубавява, когато се изчервява. — Той захвърли доклада в тавата на бюрото си.

Не му отговорих. Не виждах какво мога да му кажа.

— Рикардо ми разказа доста за вас, Ник — продължи той с приятелски тон. — Радва се много, че започвате работа при нас. Вие вече правите добро впечатление. Ние обичаме да обучаваме наши собствени кадри, а той смята, че вие сте идеалният суров материал.

— Благодаря. Похвалата е особено необходима, когато човек току-що е започнал нова работа.

— Ние сме много чувствителни към нуждите на новите ни служители — продължи той. — Бихме искали да започнат да се чувстват като у дома си във фирмата колкото е възможно по-рано. И не обичаме да имат странични проблеми, които да ги разсейват. Доколкото разбрах от Рикардо, имате доста неприятна ипотека за изплащане. Е, бихме искали да ви облекчим това бреме.

Пулсът ми заби ускорено. Това беше финансов проблем, от чието разрешаване отдавна бях заинтересуван.

— Решихме, че бихме могли да поемем ипотеката от вашето строително-спестовно дружество и да понижим лихвения процент на, да кажем, три? Разбира се, докато се появи възможността да я изплатите. Което няма да е повече от две години, ако се справяте така добре, както очакваме от вас. — Той ми се усмихна и издуха облак дим, който се устреми към мен. Подобно на Рикардо, той също притежаваше харизма, но от друг вид. Едрото му лице, тежките надвиснали вежди, гъстата черна коса, сресана прилежно назад, му придаваха мощна мъжка красота. Не беше от типа мъже, които се срещаха в школата по руски изследвания.

За момент изпитах прилив на облекчение. Плащанията по ипотеката бяха воденичният камък на шията ми. А сега проблемът обещаваше да изчезне, просто ей така.

Но това беше само за момент. Макар и да свиквах вече с начина на работа в „Декер“, някакъв инстинкт ме предупреждаваше да бъда внимателен. При Рикардо бях дошъл доброволно с желанието да работя. Едуардо обаче — усещах това — искаше да ме купи.

— Не, благодаря — отвърнах, без да обмисля подробно отговора си. — Предложението ви е много любезно, но вече ще мога да си обслужвам полицата доста по-лесно отпреди.

Лицето на Едуардо за миг потъмня и той отново избълва пушек от пурата си. После ми се усмихна.

— Няма никакви скрити условия — каза той. — Повечето от фирмите в Сити дават на служителите си субсидии, за да обслужват полиците си. Вземете я. Няма вреда.

В думите му имаше логика. Но на мен просто не ми се понрави усещането. Освен това бях горд и вироглав.

— Сигурен съм, че имате право. Но ще се справя и сам. И както вече споменахте, надявам се да мога да я изплатя през следващите няколко години.

— Както искате — повдигна рамене Едуардо. — Но ако има нещо, което можем да направим за вас, за да ви помогнем, не се колебайте. Окей?

Още една топла усмивка.

— И още едно нещо, Ник.

— Да?

— Изабел Перейра ми изпрати факса, който сте получили за Мартин Белдекос. — Той понижи глас. — Знаете какво се е случило, нали?

Кимнах.

— Ужасно нещо. — Той направи гримаса. — Ужасно. Но ако в бъдеще пак получите съобщения за Мартин, давайте ги направо на мен, нали разбирате? И ви моля да не споменавате за тях на никого от фирмата. Мартин работеше по мое поръчение по една много деликатна тема. Нали разбирате?

Това беше молба, подплатена с топлота и учтивост. Но някъде, малко по-надълбоко, се спотайваше неизречена и неопределена заплаха.

— Разбирам — казах и излязох.

Джейми ме чакаше.

— Какво стана?

Разказах му за предложението на Едуардо да поемат ипотеката ми и за отговора, който бях дал.

— Защо му отказа? — повдигна вежди той.

— Не знам. Просто не ми хареса усещането. А и след като съм казал не, не искам Едуардо да ме кара да променям решението си. Мислиш ли, че съм луд?

Джейми се поколеба.

— Може би не. Едуардо е прав, няма да има скрити условия. Но след като работиш тук, ти си зависим от тях, по един или друг начин.