Майкъл Ридпат - Сити

— Евклид. Имаш ли пистолет?

— Не.

— Аз имам — каза то и избухна в смях.

Останалите се присъединиха към него.

Излязохме от стаята.

— Вярно ли е това? — обърнах се към Корделия.

— Тук не се позволява внасянето на пистолети или ножове. Евклид се крие тук — твърди, че полицията ще го убие. Казва, че бил откраднал една кокошка, но не му вярваме. Сузана, нашата възпитателка, мисли, че може да е застрелял някого за пари.

— Дванайсетгодишен наемен убиец?

— Точно така.

— И какво ще правите?

— Ще го крием. Тези деца трябва да знаят, че ние ще им осигурим подслон, каквото и да са направили, в противен случай няма да ни се доверяват. Но така или иначе един ден полицията ще го спипа. Аз бих искала да си представям, че всички тези деца са ангелчета, но те не са. Това, което се опитваме да направим, е да разкъсаме веригата от бруталност. — Корделия въздъхна, като за пръв път прояви емоция. — Знаете ли какъв иска да стане Евклид, когато порасне?

Поклатих глава.

— Полицай.

Докато стигнем колата, вече бях вир-вода, сгорещен и уморен до смърт. Също така бях страшно обезсърчен. Повдигаше ми се.

— Знаеш ли, твоята сделка за фавелите няма да промени нещата — казах. — Няколко нови пътища и разкрасени фасади не ще помогнат на тия деца.

— Знам — въздъхна Изабел. — Но това е само началото. Нали все трябва да почнем отнякъде. — Тя се обърна и погледна към хълма през затъмнените стъкла на колата. — Дълбоко в душата на тази страна лежи стаена болест. Това е някаква бруталност. Също като вирус е. Той се предава от поколение на поколение, от дете на пласьор на наркотици, от него на полицай и накрая от него на детето. Корделия се мъчи със симптомите. Аз бих искала да си мисля, че нещо подобно на проекта „Фавела Байро“ ще се залови с причините. Но след като видя дете като Евклид, просто вдигам ръце. Понякога се чудя защо просто и аз не си затворя очите за проблема като всички останали. Но ние сме длъжни да опитаме. На всяка цена трябва да опитаме.

— Евклид е малко странно име за момче, не мислиш ли?

— Бразилците проявяват голямо въображение при кръщаването на децата си — отвърна тя, — особено във фавелите. Корделия например се грижи за едно петгодишно изпосталяло детенце на име Марк Аврелий.

Усмихнах се, но само за кратко. Как можеше да съществува такова нещо в една все пак цивилизована страна като Бразилия? Как толкова много приказно богати хора можеха да съжителстват с такава мизерия? Човек не можеше да обвинява всички бразилци за това — и наистина, много от тях, като Корделия и Изабел, изпълняваха гражданския си и морален дълг. И въпреки това бях ядосан, ядосвах се и на себе си, защото приемах онова, който бях видял преди малко. Но какво можех да направя? Какво би могъл да направи който и да било на мое място? Жадувах за простите отговори от моето далеч по-наивно минало.

Излязохме от района на фавелата и навлязохме в едно зелено предградие от бели домове, криещи се зад високи стени и електронно управляеми врати.

— Възхищавам се на сестра ти — казах.

— И аз й се възхищавам. И я обичам. Но си мисля, че е глупава. Глупава е!

Погледнах я. Бузите й пламтяха.

— Знам, че върши добро, много добрини. Но ще свърши зле. Ще я убият. Господи, как се надявам да приключи с тая работа, след като се роди детето.

— Мислиш, че някое от момчетата ще я убие ли?

— Не, не се боя от тях. Тя е лесна мишена за отвличане. Това е много популярен спорт тук в Рио. А и нали чу за полицията и ескадроните на смъртта. Как мислиш, че се чувстват, след като жертвите започнат да им се изплъзват? Корделия е получавала заплахи. Опитаха се да изгорят приюта й.

— Но тя няма да се откаже — казах. Бях видял решимостта в очите й.

— Да — каза Изабел. — Тя казва, че нямало да посмеят да й направят нищо. Поради влиянието и богатството на баща ми и изключителната подкрепа, която има от медиите, за ескадроните на смъртта това не би било никак от полза. Би надигнало цялото общество срещу тях.

— Мислиш ли, че тя има право?

В ъгълчето на окото й заблестя сълза.

— Моля се да се окаже права. Но някой ден някой полицай, който не е на смяна, ще реши, че е крайно време да сложи край на тази история.

— Баща ти не може ли да я спре?

— Никой не може да я спре. Нито той, нито съпругът й. Не ме разбирай криво. Ако не ми беше сестра, щях да си помисля, че върши нещо велико. Но тя ми е сестра… — Изабел изтри очите си.

— Мисля, че бих се гордял страшно с нея, ако ми беше сестра — казах внимателно.