Майкъл Ридпат - Сити

— Хубаво е човек да види, че международният капитал наистина осигурява решение на бедността.

— Още не сме сигурни дали това решение ще проработи, но е така. Това е сделката, донесла ми най-голямо задоволство до този момент в кариерата ми. Но то е по-скоро изключение, отколкото правило. Човек трябва просто само да изчака очите на конкуренцията да се отместят, за да извоюва сделка, с която да осигури финансиране на местна банка, за да избегне плащането на данъците. И не е необходимо да изчаква прекалено дълго.

— Ще видим.

По нейно предложение поръчах риба, за която не бях чувал и чието име нито тя, нито сервитьорът успяха да преведат.

— Ти се запозна с баща ми — каза тя. — Какво ще ми разкажеш за твоите родители?

— Не ги виждам често — казах. — Баща ми също беше във финансовата сфера.

— Аха — каза тя. — Значи ти също знаеш какво е.

— Страхувам се, че баща ми е съвсем различно нещо от твоя — казах. — Или поне на мен ми се струва така.

— Какво искаш да кажеш?

— Той работеше в една стара британска фондова борса. Доста подобна на „Декер Уорд“, поне така си я представям. Обядваше с приятелите си, даваше на клиентите си добри бакшиши и когато фирмата му беше закупена от американците през 1986, се пенсионира и се засели в едно селце в Норфолк. Нали го знаеш, на източното крайбрежие.

— Била съм там. Студено е. — Изабел потръпна.

— Така е — усмихнах се. — Та баща ми прекарва целия си ден в градината или чете вестника. Мисля, че отначало се опита да инвестира парите си от пенсията в пазарите, но загуби по-голямата част от тях и спря. Никога не ми е било лесно да разговарям с него и предполагам, че вече съм се отказал.

— Какво мисли за решението ти да започнеш работа в „Декер Уорд“?

— Не знам. Не съм му казвал.

— Не си му казал!

— Не. Ужасно, нали? Винаги е искал да работя в Сити и всеки път съм отказвал. Просто не мога да се изправя пред него и да му призная, че накрая съм се поддал. Ще му го кажа идната седмица. Или пък другата след нея. — Отпих глътка вино. — Страшно ми се иска и аз да се разбирам така с баща си, както ти с твоя. Но при нас приказката върви много трудно. Баща ми изобщо не разбира живота ми и макар да съм сигурен, че майка ми би могла, стига да иска, тя предпочита да не го обсъжда. Така че накрая се отказах.

За момент замълчахме. Следях как Изабел ловко отделя месото на рибата си от костите; пак бе прехапала съсредоточено долната си устна. Кожата й блестеше на светлината на свещта.

— Ник, съжалявам, че бях малко студена към теб в началото — проговори тя. — Не беше много почтено от моя страна. А и това няма нищо общо с теб. Нищо. Работата просто е там, че съм имала проблеми с мъже от „Декер“ по-рано и не бих искала това да се повтаря.

— Разбирам. — Спомних си какво ми беше казал Джейми за нея и Едуардо. Как беше възможно жена като нея изобщо да има нещо общо с него?

— Твоят приятел Джейми например.

— Джейми?

— Да. Той не спира да ме кани на вечеря. Два пъти се опита да ми пуска ръка.

— О, това е нищо — изсмях се. — Просто е флиртувал. Бракът му е много щастлив. Няма какво да се страхуваш от него.

— Аз съм бразилка. Знам всичко за флиртуването. Винаги мога да позная дали даден мъж само се забавлява, или наистина си е наумил нещо. Можеш да ми повярваш, но приятелят ти Джейми си е поставил това за цел.

Изгледах я остро. Явно грешеше.

— Не. Той открай време обича да се закача. Просто иска да си докаже, че все още го бива, това е.

— Ник, според мен той иска много повече.

Поклатих глава.

— Сигурен съм, че грешиш.

— Добре. Той е твой приятел. Ти го познаваш най-добре. Просто се радвам, че не съм му съпруга.

Въпреки протестите ми Изабел бе успяла да посади няколко семена на съмнение. Всъщност защо Джейми ме бе предупредил да внимавам с нея? Дали се бе пуснал и тя го бе отхвърлила? Тогава нещата ставаха ясни. Но Джейми беше добър приятел, също и Кейт, и аз просто не допусках мисълта, че там може да има нещо като изневяра. Ако това означаваше да си заровя главата в пясъка, така да бъде.

Изабел видя съмнението и раздразнението ми и сложи ръка върху моята.

— Съжалявам, не трябваше да ти го казвам. Просто след Марчело вече съм станала… — Тя спря за момент. — След Марчело неверните мъже вече трудно могат да ме впечатлят или привлекат. Възможно е малко прибързано да съм осъдила Джейми. Моля те да ми простиш.

Това поне не беше трудно.

— Прощавам ти.

От тук нататък разговорът ни вече се понесе гладко.