Майкъл Ридпат - Сити

По някое време след полунощ се изсипахме от ресторанта и се запътихме към морето. Пресякохме шосето, пробихме си път през тълпата покрай него и се насочихме към водата.

Вървяхме покрай самата вода, която хвърляше милиарди искрици — отражения от мощното осветление по шосето. Събухме си обущата и тръгнахме по ивицата мокър пясък. По-силните вълни заливаха глезените ни. От едната страна беше тъмното море, а от другата — животът и светлините на Ипанема. Красотата на нощта ни поглъщаше отвред. Исках да говоря неспир с Изабел за този бряг.

Наближавахме фавелата, която бях видял да се врязва в морето предния ден — неясни очертания и тук-там светлинки. В този край на плажа беше по-спокойно и по-тъмно.

Внезапно ни заобиколиха няколко фигури, дребни, слаби и гъвкави. Не разбрах откъде се появиха. Бяха четирима, поне така ми се стори. Инстинктивно се опитах да застана пред Изабел, за да я предпазя, но едно тънко и дълго острие на нож спря на сантиметър от гърдите ми.

Погледнах Изабел. Тя бе застанала неподвижно.

— Не мърдай! — произнесе тя с изумително спокойствие. — Дай им каквото искат.

Момчето — беше на около четиринадесет години — размаха ножа си пред мен и каза нещо на португалски.

— Добре, добре — казах. Бавно протегнах ръка към джоба на панталоните си и извадих няколко банкноти. Доста солидна пачка. За щастие бях оставил портфейла и паспорта си в хотела, както ми беше препоръчала Изабел.

Момчето дръпна рязко парите от ръката ми. Изабел, която носеше евтина чанта, бавно им я подаде.

Започнах да се отпускам. Бяха получили какво искат, сега вече щяха да ни пуснат.

Юношата с ножа натъпка парите в джоба си, без да сваля поглед от мен. Не мърдаше от мястото си. Беше два пъти по-млад от мен, много по-дребен, но имаше нож и явно знаеше как да го използва.

Потърсих погледа му, но той отбягна очите ми. И изведнъж слабите му рамене се напрегнаха. Вече знаех какво ще направи. Започнах да се извъртам, но бях закъснял. Ножът блесна в полумрака и нещо сякаш нажежено раздра рамото ми. Изабел изпищя. Ръцете ми политнаха към дръжката на ножа. Момчето се опита да го издърпа, но аз увиснах целия върху ръцете му, решен да не позволя острието да напусне тялото ми. Гръдният ми кош изгаряше в пламъците на пожар. Всяко вдишване и издишване беше съпроводено с небивала болка, но аз не се пусках. Краката ми омекнаха и аз бавно се свлякох в пясъка, повличайки момчето и ножа със себе си. То се опита да го издърпа още няколко пъти, после се отказа и ме остави върху пясъка.

— Ник! Ник! — Гласът на Изабел бавно се стопяваше в здрача.

Имах си собствена стая в болницата, чиста и подредена. Изабел се бе погрижила за това. Беше осигурила квалифициран лекар, който се произнесе, че раната от ножа, макар и дълбока, не е опасна. Ударът беше пропуснал сърцето, но бе закачил белия ми дроб. Беше се получил някакъв вътрешен кръвоизлив, но не голям, защото не бях позволил на ножа да излезе от раната. Самият бял дроб не беше опасно засегнат и щеше да се оправи бързо. Лекарят ме беше зашил внимателно, така че белегът щеше да е минимален. Лекарите в Рио явно бяха майстори на иглата и конеца. Бях дошъл на себе си с тръба в гърлото — скоро я извадиха, но въпреки това дишането ми все още беше болезнено. Лекарят искаше да ме задържи още два дни в болницата, за да се увери, че няма да развия инфекция, и за да ми даде време да се съвзема от шока на нападението.

Имах нужда от тази почивка. Усещах постоянна тъпа болка в гърдите, но не в нея беше проблемът. Чувствах се изнемощял, а мозъка си — размътен. Тялото ми искаше да си почива.

Изабел почти не излизаше от стаята. Един цивилен полицай дойде да се срещне с мен. Изабел превеждаше. Тя очевидно му беше дала всичката информация, с която разполагаше, и нямах какво да добавя. Тя ми каза, че полицията било особено жестока спрямо местните престъпници, които нападали чужденци: това било зле за туристическия бизнес. Някой щеше да го отнесе за нападението. Никога нямаше да се разбере дали ще са момчетата, извършили нападението, или някои други. Полицията в Рио действаше на принципа „когото хванем“.

Баща й също дойде да ме види. Каза, че се чувствал виновен, че това ми се случило в Рио, неговия град. Беше успокояващо да знам, че Изабел и Луиш се грижат за мен. Мисълта да си имам работа с полицията на Рио и медицинското обслужване сам, ранен, и без да знам грам португалски, ме хвърляше в ужас.

Рикардо ми се обади в неделя вечерта да ми пожелае бързо оздравяване. Каза, че съм имал късмет Изабел да се грижи за мен. Съгласих се с него.