Т. Лърнър - Сфинксът

— В опасност ли си?

Не му отговорих, само сведох поглед. Никога преди Гарет не бе ме виждал толкова уязвим. Виждах как се бори със себе си, докато се опитваше да възприеме новия ми образ, който беше в пълна противоположност с познатия му образ на делови бизнесмен. След малко отново насочи вниманието си към рисунката.

— Добре, аз нищо не знам, но има още нещо, което ти трябва да знаеш за надписа. Мисля, че в самия начин, по който е съставен шифърът, се крие някакъв символ. Две половини, които нищо не означават, докато не се съберат заедно. Това още веднъж подчертава идеята ми за наличието на ключ. Според мен астрариумът, ако Изабела изобщо го е открила, не е цялостен. Трябва да се открие и другата му половина, най-вероятно това е ключът, и едва тогава ще може да бъде активиран. Двете половини съставляват едно цяло, звучи почти като любовна история. Ето това е романтичната версия на надрусания Гарет.

Загледах се отново в йероглифите, опитвах се да изглеждам безразличен, за да прикрия удивлението си. Гарет интуитивно беше схванал необходимостта от Уаз — ключът, който можеше да активира устройството.

Чух някакъв звук зад вратата, стреснах се и набързо прибрах рисунката. Видях, че Гарет се разтревожи от проявения от мен страх. Протегнах се и сложих ръка върху рамото му.

— Не казвай на никого за йероглифите и тяхното значение, разбра ли? Това е изключително важно както за мен, така и за Изабела. Унищожи рисунката и забрави за всичко, ясно?

Той кимна тържествено.

— Освен това искам да дойдеш да живееш при мен — продължих аз, бях решил да се опитам да го убедя, докато бе лесно уязвим. — Ще остана тук само няколко седмици, но това ще ти даде шанс да се изчистиш. А и, честно казано, имам нужда от компания.

Усетих как Гарет се напрегна, когато споменах за пристрастеността му. Отново започна да се държи с присъщото за наркоманите безразличие.

— Не мога, трябва да ходя на часове, имам да репетирам, няма как да стане…

— Моля те.

— Не, Оливър, не мога. — Долових в гласа му враждебност и агресия и разбрах, че няма смисъл да споря повече с него.

— Тогава поне ми се обаждай всеки ден да знам, че си добре.

— Ще ти се обаждам.

Извади запалката от джоба на панталона си и поднесе огънчето към листа хартия, който се сгърчи и се превърна в пепел.

— Сбогом, сестро — прошепна той.

Същата вечер спах в леглото на Гарет, бях прекалено пиян и уморен, за да се прибера вкъщи. Той отиде при Зоуи. Свих се под старата завивка, която познавах от детството си. Зарових глава във възглавницата и заспах веднага.

Изабела седеше на покритата с чакъл алея, която знаех от детинство. Това беше улицата, която минаваше пред къщата на баща ми. Черната й коса беше разделена на път и падаше върху матовата й кожа, беше облечена в бродираната рокля, която носеше на сватбата ни. Вдигна поглед към мен, усмихна се и хвърли на цимента две малки сиви камъчета, все едно хвърляше зарчета. Когато се удариха в цимента, двете камъчета започнаха да се въртят все по-бързо и по-бързо, като магнити, които се въртят един около друг.

Събудих се и не можах да разбера къде се намирам. Наклонените стени на тъмната стая ми изглеждаха напълно непознати. Загледах се в тавана, покрит с блестящи звезди и планети. Докато ги наблюдавах, те сякаш се размиха и се превърнаха в пламтяща зелена примка, движеха се все по-бързо, откъснаха се от тавана и се спуснаха към мен, придобили очертанията на бягащ човек.

Събудих се, този път наистина. Бях облян в пот, обезводнен, а болката в главата блъскаше в слепоочията ми.

Беше ранно утро, когато стигнах до кооперацията, в която живеех. Заизкачвах се уморено нагоре по стълбите и в този момент се появи Радж, облечен в униформата си. Спря ме и каза:

— Оливър, тази сутрин пристигна един колет за теб. Тъй като те нямаше, позвъниха на нашия звънец и аз го занесох горе. Надявам се да ти носи добри новини.

И тръгна забързано, преди да успея да му благодаря.

Пред входната си врата намерих кутия, на която пишеше „лична въздушна пратка“. Веднага разпознах логото на компанията на Бил Андерсън, както и собствения си почерк. Астрариумът беше пристигнал, като че ли повикан от кошмара, който бях сънувал.

Поставен върху пластмасовата повърхност на кухненската маса, механизмът изглеждаше като излязъл от един съвсем различен свят. Седнах на масата и се загледах в него, почти се надявах, че зъбчатите колела са се сглобили по време на пътуването и сега астрариумът щеше да разкрие тайните си пред мен. Но уредът стоеше неподвижен.