Т. Лърнър - Сфинксът

Външният бронзов диск, на който бяха гравирани символите на петте основни планети, блестеше на светлината. На средния диск, изработен от метал подобен на сребро, бяха гравирани гръцките зодиакални знаци — близнаци, стрелец, телец, както и крокодил и ибис. Върху най-малкия диск, направен от златна сплав, бяха изписани египетски йероглифи и като че ли точно в него беше съсредоточена тайната на уреда.

Погледнах през малкия отвор в основата на централния лост, около който се въртяха зъбчатите колела. Забелязах скрити в центъра на механизма два магнита, поставени един срещу друг. Малките сиви дискове приличаха на камъчета, също като камъчетата от съня ми. Стори ми се, че очакват да бъдат задвижени и да започнат да се въртят?

Ако успеех да открия ключа, с който се активира механизмът, дали духът на Изабела щеше да намери покой? Възможно ли беше по някакъв странен, езотеричен начин нейният най-голям страх да се е сбъднал и сега душата й да се намира хваната като в капан в света между живота и смъртта? Дали ако откриех ключа Уаз, астрариумът щеше да ми разкрие каква е неговата собствена съдба? Изабела имаше план какво да прави с него, план, в който участвах и аз. Но какъв ли беше той?

Стреснах се. През тънката стена до слуха ми достигна иззвъняването на будилника на съседите. Казах си, че се държа изключително глупаво. Сънят не означаваше нищо. Въпреки това беше толкова жив, че образите от него все още ме преследваха. Трябваше да разбера как действа астрариумът и след това да намеря безопасно място, където да го скрия. Трябваше да направя това заради Изабела, заради самия себе си и ако можеше да се вярва на Хермес, заради новия и все още неукрепнал ред, който сега се създаваше в Египет. В този момент усетих с каква непосилна задача се бях захванал.

Взех телефона, позвъних на справки и помолих да ми дадат номера на Британския музей.

Саркофагът се намираше в една ниша на голямата зала. Отвсякъде беше изписан с йероглифи, описващи живота на Нектанебо II, военните му подвизи, съпругите му, дворците и богатствата му. Разказваха също така и за пътешествието му в задгробния живот, въпреки че саркофагът никога не бе изпълнил същинската си роля.

Докато обикалях около гранитния ковчег и изучавах йероглифите, съвсем ясно усещах астрариума, който бях поставил в раницата си. Спрях се, когато видях една малка врата, издълбана отстрани на саркофага. Това беше вратата, през която трябваше да преминава Бато на фараона. Какво се бе случило с Нектанебо II? Дали беше починал в някое затънтено кътче на Африка? Или животът му бе приключил като високопоставено лице в двора на друг монарх, където се е криел под чужда самоличност?

Изведнъж ужасно много ми се прииска да прокарам пръстите си по йероглифите. Струваше ми се, че ако докосна вратата, ще успея да разбера къде се намира Бато на фараона, което все още не можеше да намери покой — в Гърция, в Иран или в Египет? Ако сега извадя астрариума и го допра до саркофага, дали между двете щеше да се получи някакъв синхрон?

Огледах внимателно залата. Човекът от охраната беше застанал с гръб към мен. Протегнах бързо ръка и я прокарах по неравната повърхност на саркофага. Имах чувството, че йероглифите шепнат под пръстите ми.

— Прекрасен е, нали?

Отдръпнах бързо ръката си и се обърнах. Пред мен бе застанал един едър мъж на около петдесет години, с яркочервена коса и силен обрив по челото. Темето му беше голо, но за сметка на това имаше големи бакенбарди, които се спускаха по бузите му. Беше с дънки в цвят бордо и оранжева риза. Ярките цветове оставиха в мен усещането, че чрез тях мъжът се опитва да прикрие невзрачната си външност.

— Не се безпокойте — каза той. — Много хора го докосват, просто не могат да се въздържат. Това е натрапчива идея, подсъзнателно ние всички търсим път към задгробния живот.

Смехът му прозвуча като лай, в който долових ирония. Той протегна ръката си и аз предпазливо се здрависах с него.

— Аз съм Хю Уолингтън, а вие трябва да сте Оливър Уорнок.

— Аз съм. Благодаря ви, че отделихте време да се срещнете с мен.

— За мен е удоволствие. Освен това се чувствам поласкан, че ме потърсихте. Не са много хората, които ме търсят. Специализирал съм се в една доста тясна област на египтологията.

Той ме огледа с преценяващ поглед и неочаквано ми се стори, че учудването му, когато му позвъних по телефона, не беше съвсем искрено. Потиснах безпокойството си, трябваше да продължа проучването си по-нататък, а Хю Уолингтън беше единственият ми шанс да го направя.