Т. Лърнър - Сфинксът

Отново насочих погледа си към саркофага.

— Кажете ми, наистина ли никой не знае къде е бил погребан Нектанебо II?

— Избягал е от Египет, напуснал е поста си, така да се каже…

— След като се е оттеглил в Мемфис…

— Знаете си урока. — Уолингтън започна да ми показва различни надписи. — Тук е написано, че фараонът е бил смятан за велик магьосник. Нектанебо II е известен с това, че е построил рекорден брой храмове и по този начин е напомнял на населението за собствения си божествен произход, а освен това е използвал мистицизма и религията за политическата си пропаганда. От наша гледна точка това е доста ирационално, особено в контекста на съвременната политическа обстановка…

— Не съм много убеден в това. И днес кралят на Саудитска Арабия често се съветва с астролози, когато му предстои да вземе някое политическо решение.

— Така е наистина. Вие познавате ли краля?

— Не го познавам лично, но съм работил на някои от нефтените му находища.

— А аз познавам цялото семейство. Работих за един от далечните роднини на краля, принц Маджид. Наистина интересен човек, отнася се малко сурово към поданиците си, но в онзи край на света така стоят нещата.

Уолингтън се усмихна, очевидно му доставяше удоволствие да говори по този въпрос. Оставих го да приказва, колкото по-малко говорех аз, толкова по-добре.

— В продължение на много години — продължи той — бях личен куратор на принц Маджид. Беше събрал изключително богата колекция от антични предмети, някои от тях с голяма религиозна и мистична стойност. О, да, обичам Близкия изток. Бях изпратен там през петдесетте години, когато все още бях в армията. В онзи пейзаж и начин на живот не могат да оцелеят хора с преструвки. Но вие сигурно също сте се сблъсквали с това във вашия бизнес.

— Напротив, в петролния бизнес има много преструвки.

Двамата се засмяхме и без да се усетя, започнах да изпитвам топли чувства към този човек, към ентусиазма му, към любовта, която и двамата изпитвахме към трудния, нервен и отчаян живот в Египет. Неговата любов към страната бе поставена на прагматична основа и това много ми допадна, особено в сравнение с фантастичните интерпретации на Хермес Хемиедес относно египетската религия. Хареса ми и това, че е бивш военен. Струваше ми се, че е човек, здраво стъпил на земята.

— Предизвикателството се състои в това да се опиташ да възприемеш културния манталитет на древните египтяни — продължи Уолингтън, — което е направо невъзможно за англосаксонец, живеещ в съвременна демократична страна, изповядваща юдейско-християнска религия. Но ако успееш да си представиш какво означава безпрекословно да вярваш в магии и редовно да разговаряш с цял куп божества, които трябва да умилостивяваш и да отгатваш какво очакват от теб, за да оцелееш, тогава картинката започва да ти се прояснява. — Той посочи един от йероглифите. — Тук е написано, че Нектанебо е издал заповед, според която е трябвало да бъде почитан като живо превъплъщение на бог Хор. Това е било мъдро политическо решение, защото по този начин е използвал мита за победата на Хор над Сет като алегория, с която е искал да покаже собственото си превъзходство над персите. Това е била брилянтна маркетингова стратегия, докато…

— Докато персите не го нападнали за втори път.

— Точно така. Нищо друго не може да разруши мита за непобедимост така успешно, както повторното нападение.

И двамата се засмяхме отново.

— Съдбата на Нектанебо II ме привлича много силно още от студентските ми години — заяви Уолингтън. — В него е събрано всичко — военна стратегия, магьосничество, духовна прозорливост и загадка, свързана с изчезването му. Когато бях млад, героите ме впечатляваха много силно, може би защото в мен самия нямаше нищо героично, бях готов на всичко, само да успея да се измъкна от крайния квартал на Лондон, в който живеех. Животът в тези квартали може да послужи като страхотна мотивация за младите хора. Може би точно заради това отидох в армията, но Луксор, този древен град на фараоните, е причината да стана египтолог. Струва ми се, че са минали векове оттогава.

Стана ми още по-симпатичен поради интелигентния начин, по който говореше. Попитах се дали мога да му се доверя.

Сякаш усетил колебанието ми, той заговори съвсем тихо:

— Чух за съпругата ви, господин Уорнок. Ние, археолозите, сме едно затворено общество. Приемете най-искрените ми съболезнования, смъртта на Изабела е огромна загуба за всички нас. Срещнахме се веднъж на една конференция. Беше прекрасна жена и изцяло отдадена на работата си. Повечето от нас са такива сухари, искам да кажа, че самите ние сме заприличали на парчета от древна керамика, станали сме твърде затворени в себе си…