Т. Лърнър - Сфинксът

— Ела с мен — каза Гарет и се изправи.

Стигнахме някак си до вратата, като по пътя си се спъвахме в протегнати ръце и крака, с което предизвикахме множество възклицания. Малката стая, в която ме заведе, беше облицована с кори за яйца и осветена от една-единствена гола крушка. До едната стена имаше очукано бюро със звукозаписна апаратура на него, а на отсрещната стена имаше малка библиотека, в която открих книги като „Един сезон в ада“ на Рембо, „Магът“ на Джон Фаулз, „Гледни точки“ на Джон Бъргър и други типични четива за двайсет и четири годишен студент по изящни изкуства.

— Тук работя — поясни Гарет. — Използвам тази стая едновременно като звукозаписно студио и като ателие. Само малцина привилегировани имат право да влизат тук. Имам фенки, които са готови да жертват девствеността си само за да бъдат допуснати да минат през тази врата.

— Няма от какво да се безпокоиш, загубих девствеността си преди много години — пошегувах се аз.

— Слава богу! — засмя се Гарет и се протегна да вземе книгата на Рембо. — Мисля, че това търсиш.

Между страниците на книгата се намираше копие на рисунката, която вече познавах.

— Показвала ли ти е това? — попита Гарет.

— Да, в нощта, преди да… — Гласът ми изневери, не можах да намеря сили да изговоря думите.

С треперещи ръце взех рисунката, която беше направил за Изабела. Гарет сложи ръка върху рамото ми, сякаш искаше да ме утеши.

— Обясни ли ти какви са тези символи най-отдолу? — попита той и задържа ръката си върху рамото ми.

Загледах се внимателно в рисунката, след това въздъхнах и поклатих глава.

— Каза, че ще ми обясни всичко, когато открие самия астрариум. Но знам, че заедно сте работили върху шифъра.

Поведението на Гарет изведнъж се промени. Изправи се, отметна косата от челото си и се усмихна.

— Винаги ме е бивало да решавам загадки, спомняш ли си?

Спря, сякаш се опитваше да събере цялата си енергия. След това като някакъв алхимик постави ръцете си върху страницата, все едно четеше с помощта на Брайловата азбука. Никога преди това не го бях виждал толкова концентриран, беше затворил очи и мускулите по лицето му леко потръпваха, сякаш се опитваше да разбере какво му говори листът хартия. Неочаквано отвори очи и сгъна внимателно листа, така че символите се долепиха един до друг.

— Взирах се с часове в него. Имаше нещо в симетрията или в липсата на такава, което привлече вниманието ми.

Показа ми листа. Така както го беше сгънал, ставаше ясно, че написаните символи всъщност са били половинки от истинските символи или йероглифи и след като всеки от тях застанеше плътно до срещуположния му, те вече не бяха осем, а четири. Той ми посочи четирите нови йероглифа и каза:

— Това са основните египетски йероглифи, чието значение можеш да откриеш във всяка библиотека — пеене/песен, пръчка/тръстика, поставям/намествам, Хатор/лъв, уста. Преводът звучи така: „Когато поставиш пеещата тръстика в устата на лъва, пясъците ще запеят“. Преди да заминете за Александрия, двамата с Изабела прекарахме много часове, опитвайки се да разберем контекста, какво може да означава тази фраза, изписана върху астролаба, върху машината за отмерване на времето. Няколко седмици по-късно изведнъж ми просветна. Бях чист, преди това дни наред бях надрусан. Както и да е, няма значение, събудих се посред нощ и сякаш ме споходи божие просветление, случи се няколко седмици, преди Изабела да се удави. Веднага се свързах с нея по телефона и я попитах: „Ами ако тръстиката всъщност е ключ, а устата на лъва е ключалката? Ами ако е необходим ключ, за да се задейства астрариумът?“. Настъпи дълго мълчание и след това тя тихо ми отговори: „Господи, Гарет, ти реши загадката. Аз десет години се занимавам с това и ето че ти я реши“. Никога няма да забравя гласа й.

— Изабела обичаше да влага малко драматизъм — отбелязах аз, гласът ми бе станал дрезгав.

Скръбта ми се примесваше с чувство за вина и някаква странна ревност, че тя се бе доверила на Гарет, а не на мен.

— Виж, това е древна загадка — каза той нетърпеливо, — някаква метафорично изречена инструкция. Но нали вече няма как да разберем дали е така?

Последното му изречение беше съпроводено с въпросителен поглед. Избегнах погледа му, страхувах се, че той се бе досетил, че Изабела е открила астрариума и дори предполагаше, че сега е при мен. Не можех да го излъжа.

— Оливър, нали…

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре за теб, разбра ли? — Отговорът ми прозвуча по-рязко, отколкото възнамерявах.