Т. Лърнър - Сфинксът

Припевът беше гърмяща какофония от звуците на китарите, които накараха публиката да полудее. Най-отпред пред сцената се беше подредила група от скинари, които подскачаха през цялото време, а обръснатите им глави блестяха от пот. Бяха направо като полудели и избутаха всички останали настрани. В това време светлината стана кървавочервена и започна да пулсира, така че се виждаха само накъсаните движения на Гарет.

Имах чувството, че брат ми се е преобразил в някаква нова личност, която не подозирах, че съществува зад ленивата му фасада. Думите на песента ми звучаха като старовремски келтски легенди, въпреки припева, който се стоварваше върху човек с цялата си жестокост. Следващите три песни също започваха твърде романтично, нежни балади, но с призоваващи към насилие припеви. В края на сцената, близо до краката на Гарет се бе събрала една групичка момичета. Прожекторът се извъртя към публиката и освети лицата им. Стори ми се, че всяко едно от тях провеждаше свой интимен разговор с Гарет, като че ли той пееше само за нея. Тези момичета ми заприличаха на богомолци, застанали като вкаменени пред олтар. Имаше нещо хипнотично в тази гледка. Изведнъж усетих, че ме обзема завист, и се опитах да си представя как ли се чувства човек, който има такава власт над другите.

Точно в този момент едно момче, което изглеждаше на около петнайсет години и носеше знамето на страната, закопчано с безопасна игла за фланелката си, се бутна в мен и разля бирата си върху предната част на панталоните ми. Аз се обърнах да го изгледам, но той продължи невъзмутимо и потъна в полюшващата се тълпа. Трите водки, които бях изпил, влязоха в съюз с умората и усетих, че започва да ми се вие свят. Пробих си път през тълпата, добрах се до стената и се облегнах на нея, а в това време брат ми продължаваше да пее и да излива емоциите си на сцената.

Гримьорната на Гарет съвсем не беше толкова лъскава, колкото очаквах. Беше боядисана в бяло, имаше едно очукано огледало, залепено за стената, и пластмасова маса, покрита с гримове, празни бирени бутилки и преливащи от фасове пепелници. В единия ъгъл стоеше метална закачалка на колела, на която висяха различни сценични костюми.

Гарет се облегна на масата, беше си сложил слънчеви очила. Около него се бяха събрали почитатели и членовете на групата. Той държеше бутилка бира в едната си ръка, а под другата се беше мушнала Зоуи и го гледаше с обожание. На светлината на неоновите лампи видях, че потта, която се бе стекла по лицето му, бе образувала бразди по сценичния му грим. Струваше ми се нервен, все още превъзбуден от изпълнението си на сцената, но веднага ми стана ясно, че пресилените му жестове са резултат от употребата на амфетамини.

В този момент той ме забеляза.

— Оливър! Оливър! Не мога да повярвам, че си тук! Не можах да те позная с тази брада.

След това се обърна към хората около него:

— Чуйте всички, това е брат ми, току-що е пристигнал от страната на фараоните!

Хората ме изгледаха изпитателно, след това очевидно разочаровани от това, че в мен нямаше нищо забележително, отново насочиха вниманието си към питиетата и разговорите си. Гарет ги разбута, дойде при мен, свали очилата си и ме прегърна. Останах като поразен от тази прегръдка.

— Хареса ли ти посвещението, което направих? — попита той.

Миришеше на цигари и афтършейв.

— Наистина беше много трогателно.

— Съжалявам за Изабела.

Отдръпнах се, в този момент мразех вродената сдържаност на мъжете от нашето семейство.

— Беше ужасно. — Въпреки всичко гласът ми потрепери.

— Сега си си вкъщи. Радвам се да те видя.

Смених темата. В този момент не можех да говоря за Изабела, не и с Гарет.

— Беше великолепен на сцената. Не можех да повярвам, че това там е брат ми.

— Чухте ли това? Оливър казва, че сме били великолепни! — изкрещя той на всички в стаята. — А той е такъв ужасен консерватор!

Останалите се усмихнаха глупаво и закимаха безсмислено с глави.

— Не съм консерватор — измърморих смутено аз.

— Така е, обаче си капиталист, а то е едно и също. — Той неочаквано се обърна към присъстващите. — Разкарайте се! Хайде, всички!

За миг те останаха по местата си и започнаха да си шепнат нещо един на друг, чудеха се дали наистина трябва да си тръгнат.

— Хайде по-бързо! — изкрещя той и от устата му полетяха слюнки.