Т. Лърнър - Сфинксът

Изведнъж престана да изглежда толкова безразлична и самоуверена. Прииска ми се да я прегърна.

— Съжалявам.

Зоуи се отдръпна.

— Виждаш ли, имаме още нещо общо. — Тя хвърли поглед към покривите около нас и после се обърна към мен: — Срещнах жена ти един път, беше дошла в квартирата ни. Посъветва Гарет да се раздели с мен. Според нея съм била прекалено емоционална и твърде млада за него.

— Това е точно в стила на Изабела — засмях се аз. — Тя много обичаше да дава съвети на Гарет за любовния му живот.

— Права беше. Наистина съм емоционална… — Гласът й замря и тя посочи кошчето с тлеещите дрехи. — Трудно ми е да намеря подходящите думи за нея…

— Това е, защото няма такива.

Тя кимна, след това клекна, облегна се на стената и запали цигара.

— Мраморът е изграден от мидени черупки, притиснати една до друга в продължение на милиони години, нали така? Затова е така прозрачен. Това е светлината на древните океани.

— Точно така — отговорих й с усмивка. — А нефтът е изграден от органична материя, също престояла под земята в продължение на милиони години. Златисто-черният му оттенък всъщност е цветът на парите, които прозират през него.

— Но ако работиш само за пари, това в крайна сметка не води ли до поквара? — настоя Зоуи.

— Ще споделя с теб една тайна. Не ме вълнуват парите, вълнува ме процесът на търсенето. За мен най-важното е да открия нещо, което със сетивата си съм усетил къде се намира.

— Аз имам същото усещане, когато погледна парче мрамор — кимна тя. — Виждам формата, скрита в камъка, след това я освобождавам с длетото си.

— Виждаш ли, вече имаме три общи неща — пошегувах се аз.

Изражението на Зоуи се промени, изведнъж стана сериозна.

— Какво мислиш става с нас след смъртта ни, когато престоим под земята в продължение на милиони години?

Загледах се в ленивата лятна вечер, смехът на играещите долу деца достигаше до нас заедно с мириса на току-що окосена трева.

— Сливаме се с вселената, природата има способността да се саморециклира. Всичко е толкова просто — отвърнах най-накрая аз.

— Нищо не е толкова просто — каза Зоуи и изхвърли цигарата си. — На осемнайсет години съм, в случай че искаш да знаеш.

След това се изправи и добави:

— Знаеш ли, тя все още е тук.

За момент ми се стори, че не съм я чул добре.

— Какво каза?

— Жена ти, не те е напуснала. Все още е тук, крие се в сянката ти.

— Виж, почти не те познавам…

— Опа, отново ставам нахална, извинявай. По някой път говоря, без да се замисля. Ще трябва да свикнеш с това. Ела тази вечер на концерта, моля те. Гарет изпитва такъв респект към теб. Много ще се развълнува, ако отидеш да го гледаш. Нямаше да ти се обадя, ако ситуацията наистина не беше сериозна.

Зоуи се усмихна. Това беше горчива усмивка, която смекчи мрачния ефект, създаден от грима й. Изглеждаше неестествено зряла въпреки възрастта си, а красотата й наистина беше забележителна.

— Той не знае нито че си се върнал, нито че съм ти се обаждала — продължи тя. — Много горделиви сте всички в това семейство — Гарет по-скоро би умрял, отколкото да помоли някого за помощ. Съжалявам за съпругата ти. Вероятно е била изключителна жена. Гарет много се разстрои, когато научи за смъртта й.

— Бяха близки.

— Групата ще свири в „Дъ Вю“. Започват след около час, затова давай да тръгваме.

Поколебах се. Не бях си представял възможността да видя брат ми да пее на живо. Всъщност никога не бях чувал групата на Гарет, това беше приоритет на Изабела. Полусъзнателно избягвах концертите им, някаква част от мен се ужасяваше, че може да се окаже, че Гарет не е толкова талантлив, колкото ми се искаше. Трябваше да вярвам в бъдещия му успех, така както моите родители никога не бяха вярвали в моя, а това означаваше, че той трябваше да е наистина добър.

Хвърлих отново поглед към покривите на околните сгради, гледката беше толкова различна от тази в Александрия. Слънцето беше започнало да залязва зад хоризонта.

— Хайде да вървим — подкани ме Зоуи. — По-добре, вместо да се мотаеш тук сам. Обаче не можеш да отидеш, облечен в този тъп костюм.

„Дъ Вю“ беше стара бална зала, която някой бе решил да превърне в място за провеждане на рокконцерти. Залата не бе претърпяла много промени, като изключим неоновите украси, висящи от тавана, и завесата на сцената, на която на червен фон, оградено в кръг, бе изписано огромно А. По балконите имаше пищни гипсови релефи, а от тавана висеше огромен кристален полилей, на който на някого му беше хрумнало да закачи розови лампички. Стените изглеждаха синьо-бели на светлината на пулсиращите прожектори.