Т. Лърнър - Сфинксът

Наоколо цареше абсолютна тишина. След това до мен достигна мелодията, която идваше от количката на продавача на сладолед и бученето на самолет, преминаващ над главата ми. Изведнъж ми се прииска да изтрия всичко от живота си — обърканите събития случили се в Египет, астрариума, непрестанната мъка от загубата на Изабела.

Грабнах металното кошче за отпадъци, отворих чекмеджетата на скрина и извадих дрехите й — пуловери, блузи, поли, бельо, сега всички те принадлежаха на един призрак, от който възнамерявах да се отърва. Натъпках колкото се може повече дрехи в кошчето и го изнесох на терасата. Излях в него бутилка със запалителна течност и поднесох клечка кибрит.

Плъзнах се надолу, седнах на земята и подпрях гръб в стената. Докато всяка една от дрехите й се сгърчваше в пламъци, си спомних случаите, когато я беше носила. Индийската памучна рокля се развяваше около загорелите й крака, докато тя танцуваше по време на един рокконцерт, деловият костюм, който носеше, когато изнасяше лекции, една нощница, която обличаше винаги, когато подсъзнателно изпращаше към мен сигнал, че иска да се любим.

Бях емоционално изчерпан, свих се на кълбо и затворих очи.

Събуди ме шумът от приближаващи се стъпки. На фона на следобедното слънце се очерта силуетът на млада жена. Буйната й коса падаше около лицето й и приличаше на грива.

— Ти ли си, Оливър? — попита тя.

С мъка се изправих на краката си, бях напълно дезориентиран. Сигурно бях спал в продължение на часове.

— Аз съм Зоуи, приятелката на Гарет. Извинявай — и тя посочи отворения прозорец, през който се бе покатерила на покрива, за да достигне терасата. — Много нахално от моя страна. Влязох, без да ти се обадя. Ключовете са в Гарет. Той даже няма представа, че си се върнал…

— Няма проблем. Значи ти си позвънила в офиса в Александрия?

Зоуи се премести на сянка и най-после успях да я огледам добре. Носеше кубинки, червени мрежести чорапи и синя плетена официална рокля, разкроена от кръста надолу. Къносаната й коса беше дълга до раменете, а лицето носеше невинната красота от времето на Прерафаелитите, която беше в пълна противоположност с начина й на обличане. Въпреки тежкия лилав грим тя изглеждаше изключително млада.

Огледа ме много внимателно и с изненада установих, че този поглед напълно ме обезоръжи.

— Приличате си, само че ти си по-стар — отбеляза тя.

Реших, че е време да си поговорим за по-съществени неща.

— Гарет добре ли е? — попитах аз.

— Зависи какво разбираш под добре. Ще свири тази вечер, затова реших, че няма да е лошо да дойдеш и да го видиш. Лично аз не съм го виждала по-самоунищожително настроен.

— Какво искаш да кажеш?

Изгледа ме право в очите и реши да бъде напълно откровена с мен:

— Амфетамини. Искам да кажа, че всички ги употребяваме от време на време, но при Гарет положението е толкова тежко, че го е страх да заспи. Ама истински го е страх. Има чувството, че ще умре, ако си затвори очите. През по-голямата част от времето се държи съвсем нормално и после изведнъж започва да разправя, че ще дойдат някакви хора и ще му откраднат душата.

— Това не звучи много нормално.

— Така ли? — попита Зоуи с ирония.

Тя се протегна към все още димящото кошче и извади от него един полуизгорял сутиен на Изабела, от който висяха дантели и банели, и го размаха пред очите ми.

— Май не всичко е съвсем нормално.

Очевидно очакваше да й дам някакво обяснение за горящите дрехи, но аз замълчах. Пусна обратно димящия сутиен в кошчето.

— Изглежда имаме някои общи неща с теб.

Каза го така, че прозвуча като парадокс.

— Освен брат ми ли?

— И двамата проявяваме интерес към камъка, скалите…

Изгледах я въпросително.

— Гарет не ти ли е казал? — попита тя.

— Страхувам се, че не. Ние с него не си говорим много. Предполагам, че вината за това е колкото моя, толкова и негова — отвърнах аз, чудейки се какво ли й бе разказвал за мен.

— Аз съм скулптор, работя с мрамор. — Откровеността на Зоуи беше направо поразителна. — Ти си геолог, нали така?

— Всъщност съм геофизик, а това далеч не е така романтично — усмихнах се аз. — Ти на колко години си?

— Възрастта ми изключва ли възможността да се отнасяш с мен сериозно?

— Като към жена или като към скулптор?

— Попитах те нещо.

— Според мен — започнах аз и се наведох напред, за да подчертая думите си — съм достатъчно възрастен да ти бъда баща.

— Но не си ми баща. И ако искаш да знаеш, баща ми почина миналата година при катастрофа и беше няколко години по-възрастен от теб.