Т. Лърнър - Сфинксът

Философските възгледи на Франческа подразниха хуманиста в мен.

— Няма такова нещо като естествено място — обадих се аз.

Но старата дама бе твърдо решила да довърши тирадата си.

— Войниците навлязоха в пустинята с ясното съзнание, че там могат да намерят смъртта си и много от тях наистина го направиха. Останалите бяха заловени и затворени като животни. Тогава за първи път нашето семейство се оказа в неподходящия исторически момент. Вторият път беше по времето на Насър и революцията. Дори тогава синът ми стоеше с гордо вдигната глава. „Времената ще се променят, мамо, ще видиш. Пак ще дойде нашето време, само трябва да изчакаме.“ Така ми говореше той, какъв глупак беше. Третият път беше по време на Суецката криза. Тогава англичаните отново ни предадоха. Знаеш ли как тук в Египет наричат участниците в тези събития? Тримата страхливци — французите, англичаните и евреите. Ние, италианците, както и всички останали европейци, само за една нощ загубихме всичко. Първи се измъкнаха евреите, още през нощта изчезнаха нанякъде. Останалите ги последваха. Но не и нашето семейство. Паоло беше твърдо решен. „Сега съм управител в собствената си компания, но един ден тя отново ще бъде моя, ще видиш, мамо.“ Неподходящият исторически момент, Оливър, той го уби, а беше само на трийсет и седем години. А ние, неговите родители, стояхме отстрани и го наблюдаваме как умира от унижение.

Отново забелязах Адел да се навърта в притъмнелия двор. Без да обръща внимание на притеснението му, Франческа продължи да говори:

— След смъртта на Паоло Джовани се превърна в отчаян глупак. А отчаяните хора са готови да повярват във всякакви измамни надежди. Въобрази си, че може да прибегне към старите методи, към древните методи и така да възстанови нещата каквито бяха. Нямах никакъв избор, трябваше да се преструвам, че нищо не забелязвам. Накрая само това му остана на Джовани.

Зачаках да каже още нещо, но тя замълча.

— Това има ли нещо общо с „представленията“, за които си писала на Сесилия? — опитах се да я подпитам аз.

— Със Сесилия ли си говорил?

— Спомена ми някои неща…

— Лъже! Джовани обожаваше Изабела. За нея ние бяхме родители, а не баба и дядо. — Франческа се отпусна назад, изтощена от гнева си. — Казах ти достатъчно. Ако искаш, изхвърли ме от тази къща, но няма да разкрия тайните на съпруга си.

— Ами внучката ти? Тя не заслужава ли уважение? — Стиснах ръката й. Сбръчканата й кожа със старчески петна беше тънка като оризова хартия. — Та те са откраднали сърцето й, Франческа!

Тя отдръпна ръката си от моята, лицето й беше безизразно като камък.

— Трябваше да предпазиш Изабела. Нали това е ролята на съпрузите — просъска тя тихо и злобно.

В клоните на дърветата над нас един гълъб започна да гука. Тази идилична картина беше съвсем не на място. Бях бесен, идваше ми да ударя възрастната жена.

— Казах ти, че не знам нищо — заяви тя и се опита да стане. Лактите й силно трепереха, докато се мъчеше да се подпре на страничните облегалки на шезлонга. — Адел, започни да събираш вещите ни! Гонят ни от тази къща!

Виковете й подплашиха гълъба, който шумно излетя от дървото, няколко листа се отрониха и паднаха върху раменете на старата жена. Тя не ги отърси от себе си.

Адел ми хвърли един поглед.

Изправих се.

— Всичко е наред. Никой не ви гони от къщата. Дойдох само да кажа „довиждане“. Заминавам за няколко седмици.

Франческа отново се отпусна в стола си. Изчаках, не можех да си тръгна, преди да съм се сбогувал с нея.

— Разбира се, че си тръгваш. Англичаните винаги така правят — измърмори тя в падащия здрач.

Седях в старото бентли на компанията, отпуснат на кожената седалка. Миризмата от вътрешността на автомобила се смесваше с дима от цигарата на шофьора. По-рано през деня бях отишъл до малкото летище, след като съзнателно бях минал по заобиколни пътища и бях оставил астрариума, който трябваше да лети заедно с оборудването на Андерсън. Мисълта, че астрариумът щеше да пътува преди мен, ми действаше успокоително, сякаш част от Изабела щеше да ме чака при пристигането ми в Лондон. Сгушен така в колата имах чувството, че мъчителните събития от изминалия месец остават зад гърба ми като дирята след кораб.

Смъкнах прозореца и се заслушах в шумовете на града — в клаксоните на колите, виковете на уличните продавачи, звънчетата по юздите на конете. Падаше здрач. Улиците вече се изпълваха с хората, излезли вечерта на покупки, уличните продавачи предлагаха смокини, фурми, фъстъци и уловената през деня риба. Стоките им бяха внимателно подредени върху брезентови платнища. Млади жени с екстравагантни прически и европейски дрехи бързаха да се приберат вкъщи от офисите и магазините, в които работеха. Възрастните мъже бяха насядали покрай масите в кафенетата.