Т. Лърнър - Сфинксът

Вечерта седнах на леглото, държах писмото на Изабела. Гледах почерка й и пред очите ми изплуваха различни спомени — Изабела и брат ми крещят от възторг по време на футболен мач, Изабела чете доклад пред Кралското археологическо дружество в Лондон, Изабела танцува в апартамента ни като луда под звуците на „Ролинг Стоунс“.

Отново погледнах кратката бележка, която ми беше оставила.

Оливър, прости ми, не бях докрай честна с теб. Преди много години Ахмос Хафре не само предсказа датата на смъртта ми, каза ми също така, че има възможност да се спася, ако успея да открия астрариума навреме.

Изабела беше вярвала на този мистик до такава степен, че бе променила завещанието си и се бе опитала да се сближи със Сесилия, а това показваше колко различни бяха философските и житейските ни възгледи. Дали щях да успея да я спася, ако се бях опитал да й се противопоставя, докато беше жива, вместо да чакам с надежда, че сама ще се откаже от мистицизма си? Обзе ме ужасно чувство за вина. Трябваше да я спра, да не й позволявам да се гмурка в онзи ужасен ден. Изобщо не трябваше да се връщаме в Египет.

Излязох на балкона и хвърлих поглед към градината. Пъпките на нара, който бях посадил върху астрариума, бяха започнали да разцъфват. Имах чувството, че долавям присъствието на астрариума през дебелия брезент, в който го бях увил, през дървената кутия и през почти половинметровата пръст върху него. И докато го наблюдавах, имах осезаемото усещане, че той също ме наблюдава. Тръснах глава, сякаш исках да се отърва от въздействието му. Нищо от това не се случваше в действителност, беше само плод на подсъзнанието ми. Но за кой ли път се сетих за думите на Хермес. Не подценявай астрариума.

Как щях да успея да го взема със себе си в Англия? Ако го сложех в багажа си, със сигурност щяха да ме арестуват на летището и да ме обвинят, че се опитвам да изнеса ценна антика от страната. Не можех да се оставя отново да ме подложат на разпит. Може би трябваше да взема само страниците с йероглифите, които Хермес беше преписал от уреда. Дали тази информация щеше да е достатъчна на Хю Уолингтън? Колкото повече разсъждавах по въпроса, толкова по-малко ми се искаше да оставя астрариума в Египет. Вече бях неразривно свързан с него. Той бе станал част от Изабела, значи беше част и от мен. Освен това знаех, че беше само въпрос на време убиецът на Бари да проникне в охраняваната вила. Трябваше да взема астрариума със себе си.

Тогава си спомних с какво Бил Андерсън ми се беше похвалил преди няколко дни.

Срещнах се с тексасеца в Спортния клуб на Александрия. Някога това беше престижен кънтри клуб, където можеше да членува само елитът на обществото. Тук имаше писти за бягане, можеше да се играе крокет и тенис, а освен това имаше и игрище за голф с осемнайсет дупки. Огромното фоайе с дървените греди в стила от времето на Тюдорите и ловните трофеи ми напомняше на английско имение. След инцидента във вилата предпочитах да се срещам с хората или някъде на обществени места, или из лабиринтите на тесните улички, където трудно можех да бъда проследен. Двамата отпивахме от коктейлите си, седнали на терасата, от която се виждаха идеално окосената морава и изкусно подрязаните храсти. До нас достигаше шумът от ударите по топките за тенис. В единия край на помещението седеше важен възрастен господин с червен фес и червен карамфил в бутониерата на блейзъра си. Разговаряше любезно с няколко дами, всичките надхвърлили седемдесетте, облечени в елегантни, но доста износени рокли и с шапки на главите. Наблюдавахме го, докато той се наведе и целуна ръка на една от дамите, а тя кокетно се засмя.

— Кой е този библейски старец? — попита Андерсън с усмивка.

— Познавам го, казва се Фаргали паша, навремето е бил известен като Кралят на памука, бил е приятел с крале, филмови звезди и диктатори — отговорих аз. — Сега са му останали само спомените.

— Рано или късно всички ще свършим така — отбеляза Андерсън и вдигна чашата си към възрастния мъж в знак на поздрав.

Фаргали паша се усмихна и също вдигна чашата си.

— И каква е тази странна услуга, която ме молиш да ти направя? — обърна се Андерсън към мен.

Наведох се по-близко към него.

— Когато бяхме в Синай, ти ми каза, че можеш да прекараш всичко през митницата, като го представиш за оборудване за гасене на пожари.

— Дали не съм бил под въздействие на незаконни вещества, докато съм ти говорил това?

— Стига, Бил, говоря ти съвсем сериозно. Трябва да пренеса нещо в Лондон, нещо, на което Изабела държеше изключително много.