Т. Лърнър - Сфинксът

Изведнъж споменът за смъртта й отекна в мен като някоя от подземните експлозии, които аз самият предизвиквах.

Отдавна беше минало обяд, когато се събудих. Яркото слънце започна да дразни очите ми щом се опитах да ги отворя. Бях изгубил всякаква представа за реалността и лежах като амеба, чувствах се щастлив, докато пареща болка в рамото не ме разбуди напълно. Изправих се, протегнах ръка и опипах болезненото място. Пръстите ми започнаха да лепнат от кръв.

Станах от леглото и отидох до огледалото. По рамото ми се виждаха четири дълбоки резки. Докоснах ги, имах чувството, че съм одрал гърба си в няколко пирона. След това си спомних съня си, в който правих любов с Изабела. Огледах белезите отново, бяха прекалено близо един до друг, за да бъдат оставени от ноктите на човешка ръка.

Отметнах завивките на леглото, по долния чаршаф имаше следи от кръв. Няколко дълги черни косъма лежаха на възглавницата ми. Взех единия от тях и го намотах около пръста си. На Изабела ли беше? Това беше лудост. Но част от мен искаше косъмът наистина да е неин, искаше сънят да е бил действителност. Точно в този момент забелязах малко кафяво перце в долната част на дюшека. Вдигнах го, духнах го лекичко и то отлетя от другата страна на леглото. Възможно ли беше да е излязло от някоя от възглавниците?

Сетих се за миниатюрната врата, издълбана в надгробния камък на Изабела. Отидох в библиотеката и потърсих информация за Нектанебо II в един от справочниците на Изабела. Там открих същото, което вече бях научил от Хермес и от дисертацията на Амилия Линхърст. Освен това имаше снимка на празния саркофаг на фараона с обяснителна бележка отстрани. Саркофагът се намираше в Британския музей. Огледах внимателно снимката, напразно се мъчех да открия някоя нова следа. Забелязах, че автор на обяснителната бележка е Хю Уолингтън от Британския музей. Хю Уолингтън. Предположих, че е египтолог, но не можах да си спомня Изабела някога да е споменавала името му. Вероятно той можеше да ми даде повече информация за астрариума. Моисей, Рамзес III, Нектанебо, Банафрит и Клеопатра, всички те бяха свързани с астрариума. Може би Хю Уолингтън знаеше повече за връзката помежду им, а може би имаше и сведения дали има връзка между йероглифите, изписани върху астрариума, и тези върху саркофага на Нектанебо. Не знаех как бих могъл да му задам всички тези въпроси, без да му покажа самия астрариум, но може би щях да успея да измисля нещо в движение. Усетих, че вълнението ми нараства. Толкова отдавна не се бях прибирал у дома. Може би точно от това имах нужда. Така щях да получа нова информация, а и да се опитам да подредя живота си наново. Освен това, отпътувайки за Англия, щях да се измъкна от преследвачите, които се опитваха да се доберат до астрариума. Пред очите ми веднага си появи образът на мъж с каска, качен на мотор, последван от образите на Омар и зловещия му спътник. Щеше да е добре, ако успеех да се отърва от непрестанното чувство, че някой ме преследва. Не по-малко важно беше, че в Англия щях да видя баща си и Гарет за първи път след смъртта на Изабела. При тази мисъл ме обзе огромно желание да бъда отново със семейството си, сред познатата ми обстановка.

Мислите ми бяха прекъснати от силно почукване по вратата. Погледнах предпазливо през шпионката; момче на около шестнайсет години стоеше пред вратата. Познах го, работеше в офиса на „Александрия Ойл Къмпъни“.

— Това е от господин Фартайм — подаде ми той една бележка, когато му отворих вратата.

Безвкусното модерно обзавеждане в главния офис на „Александрия Ойл Къмпъни“ на улица „Шериф“ беше пълно отражение на личната дилема, пред която беше изправен господи Фартайм. Той смяташе себе си за бизнесмен от двайсети век, работещ в условия от деветнайсети. Беше направил всичко по силите си, за да намали огромното помещение на кабинета си, като го бе запълнил с абсолютно неподходящи съвременни мебели. Не бе успял обаче да модернизира организацията в компанията и много често ми разказваше дълги истории за остарялата бюрокрация, с която трябваше ежедневно да се бори.

Когато влязох в кабинета му, господин Фартайм с мъка се надигна от бялото кожено кресло, в което седеше. В ръката си все още държеше брой на списание „Тайм“. На корицата му забелязах усмихнатото лице на Ноам Чомски. Преди дори да успея да си задам въпроса какво мисли за американския активист, той хвърли списанието на бюрото си и протегна ръка, за да се ръкува с мен.