Т. Лърнър - Сфинксът

По сградите в центъра на града ясно се забелязваше западното влияние. Пред мен се разкриваше старата космополитна Александрия, елегантна и пищна. Старата банка „Лойд“, Банко ди Рома и Атинската банка — над всички тези забележителни сгради от времето на колониализма сега се вееше знамето на Националната банка на Египет. Минах покрай банка „Миср“, чийто стил с множеството арки и балкони беше по-скоро отомански, отколкото класически, след това покрай англиканската църква „Свети Марк“ и старите офиси, разположени в богато украсените здания в неокласически стил. Докато вървях по улица „Фуад“, от двете ми страни една след друга като призраци от миналото се показваха огромните богати вили — „Салваджо“, „Сусрок“, „Роло“.

Движех се между пешеходците, когато изведнъж зад себе си чух шума на мотоциклет. Бях потънал така дълбоко в мислите си, че не бях разбрал кога бе започнал да ме следи. Помислих си, че може да се е залепил за мен още в момента, когато излязох от апартамента на Хермес. Започнах трескаво да се оглеждам. Едно такси изсвири и спря до мен, шофьорът с жест ме подкани да се кача. Скочих в него и казах, че искам да отида до гробищата. В същия момент чух още по-силно рева на мотора зад себе си.

Обърнах се и докато таксито се отдалечаваше, се помъчих да видя къде е моторът. Беше зад нас, опитваше се да ни следва, пробивайки си път през хаоса от пешеходци и каруци. За миг с ужас си помислих, че това е същият човек, когото по-рано през деня бях видял заедно с Омар. След това един минибус, препълнен с хора, спря зад нас и когато потегли отново, моторът вече беше изчезнал.

Изабела Франческа Мария Брамбила

31.1.1949 — 29.4.1977 г.

Стоях, вперил поглед в буквите и цифрите, острите им ръбове показваха, че са били издълбани съвсем наскоро. Лицето на Изабела, с малко крива усмивка, ме гледаше от черно-бялата снимка, вградена в големия мраморен надгробен камък до овалните портрети на баща й и чичовците й. Отново ми направи впечатление, че снимката на Джовани липсва. Струваше ми се невероятно да не е погребан при останалите членове на семейството и се почудих дали би било удобно да попитам Франческа за това. Отново се загледах в снимката на Изабела, която като че ли е била направена по време на първото й причастие, едва можех да я разпозная. Не знаех абсолютно нищо за този период от живота й и това за момент ме изпълни с ревност.

Мисълта, че Изабела лежи в този гроб, а част от органите й липсваха, ме ужаси. Бях ли я предал след смъртта й? Въпреки че аз самият не вярвах в задгробния живот, не можех да се отърва от тревожната мисъл, че Изабела няма да може да намери покой, докато не върна сърцето й обратно при нея, че нейното Ба ще остане завинаги хванато като в капан в този живот. Здравият разум ми говореше, че това не може да е така, но усещах как прагматизмът ми бавно започва да ме напуска. Въпреки всичките ми възражения, които бях изразил пред Хермес, постепенно започвах да ставам подвластен на великата героична история на астрариума. Стресът, пълното физическо изтощение, както и непрекъснатата ми борба с обзелата ме мъка, ме правеха уязвим и лесно можех да загубя почва под краката си. Не бях ли започнал да влагам скрит смисъл и в най-обикновените събития? Въобразявах ли си, че ме преследват, че виждам духове в сенките, дори скрити символи в сънищата си? Дали не придавах прекалено значение на случайностите? Дали подсъзнателно не се стремях да достигна до някакви странни изводи? Както и да е, едно нещо беше напълно неоспоримо — усещането за реалност започваше да ми се изплъзва.

Поставих внимателно астрариума както си беше в раницата върху мраморната плоча на гроба на Изабела. Чаках, но не знаех какво точно — може би да получа някакъв знак, че най-после предметът, който беше издирвала години наред, е при нея. Секундите отминаваха и се превръщаха в минути. Нищо не се случваше, само един клон поскърцваше, подухван от лекия бриз.

Загледах се в стария венец от лилии, подпрян върху надгробния камък. Цветовете бяха сгърчени и потъмнели. Едно от цветчетата се бе откъснало и бе паднало на тревата. Наведох се да го вдигна и изведнъж забелязах малък отвор в далечния край на мраморната плоча. Коленичих, за да го огледам по-внимателно. Отворът беше изрязан с длето, беше широк около седем сантиметра и дълбок около десет. Човекът, който го бе направил, дори се бе потрудил да му придаде вид на миниатюрна врата. Не го бях забелязал, когато погребвахме Изабела, и въпреки това гледката ми се струваше някак позната.