Т. Лърнър - Сфинксът

— Оливър?

Беше женски глас, мелодичен и с ясно доловим италиански акцент. Вдигнах поглед — Сесилия, майката на Изабела, стоеше до надгробния камък, скъпият й костюм изглеждаше съвсем не на място. В едната си ръка държеше малък букет хризантеми, с другата се опитваше да предпази прическата си от вятъра.

— Извинявай — каза тя, — наруших един толкова личен момент.

Очевидно беше решила, че ме е прекъснала по средата на молитва. Изправих се бързо, изтупах коленете си, разтревожих се да не забележи издълбания отвор в гроба, затова бързо излязох на пътеката.

Сесилия се протегна и взе ръката ми в своята, носеше ръкавици. Погледът й се плъзна по умореното ми лице, по наболата брада и смачканите ми дрехи.

— Горкият човек. Никога не можем да допуснем, че младите и талантливи хора ще умрат. Смъртта на такива като тях е нещо неприлично, като подигравка със самия Господ, не съм ли права?

За разлика от дъщеря си Сесилия беше висока, руса и красива, като истинска тосканка. Освен това имаше и лустрото, оставено от живота в Рим. Беше стройна и зеленоока и напълно съзнаваше властта си на привлекателна жена. Беше само осем години по-възрастна от мен, което означаваше, че в момента беше на четирийсет и шест, а изглеждаше значително по-млада. За мое най-голямо разочарование усетих как желанието премина през тялото ми като електричество. И което беше още по-лошо, останах с впечатлението, че и Сесилия долови това. Дръпнах ръката си от нейната.

Тя се усмихна едва забележимо, наведе се и остави букета до лилиите. Започнах да говоря нервно, опитвах се да отклоня погледа си от полата й, която се плъзна нагоре по бедрата й.

— Не успях да я възпра да не се гмурка онзи ден. Бог ми е свидетел, че опитах, но тя настояваше толкова много. Въпреки това, все си мисля, че ако…

— Това беше инцидент, Оливър, следствие на поредица от събития, довели до даден момент, който е нямало как да контролираш. Кой от нас можеше да предположи, че всичко това ще се случи?

Тя се огледа неспокойно и се приближи до мен.

— Знам, че Изабела ти е разказвала ужасни неща за мен — почти прошепна тя.

Спря, сякаш изчакваше да възразя. Не го направих.

— Трябва да ме разбереш — продължи. — Бях принудена със сила да изоставя Изабела. Много скоро разбрах, че съм допуснала ужасна грешка. Но бях само на двайсет и пет, когато останах вдовица, а Джовани Брамбила беше много опасен човек. Беше безнравствен, отчаяно искаше да контролира всичко около себе си и успя да предаде много от разбиранията си и на Изабела. Дори започна да я включва в своите дейности, а те бяха изключително неподходящи за едно дете. Усещам властта му дори и сега, дори и от гроба.

— Какви дейности имаш предвид? — попитах с любопитство.

Не ми изглеждаше много убедителна в ролята на жертва, но имаше нещо в Джовани, което ме заинтригува изключително много.

— Веднъж, когато Изабела беше на девет години, Франческа ми писа, че е разтревожена, защото Джовани е започнал да включва Изабела в разни странни „представления“, в ритуали, които извършвал с група негови последователи. Веднага си купих билет за самолета, но когато се опитах да вляза в страната, властите отказаха да ми дадат виза. Нямаше никаква причина за това, така че и до ден-днешен си мисля, че Джовани беше използвал влиянието си, за да ми попречи. След този случай всеки път, когато питах Франческа, тя отричаше да ми е писала каквото и да е писмо.

— Изабела имаше кошмари — казах аз. — Сънуваше един и същи кошмар много пъти. Някакви хора са се събрали и извършват някакъв древноегипетски ритуал, за който тя бе учила…

По лицето на Сесилия се изписа ужас.

— Mia povera figlia 9 9 Горката ми дъщеря! (итал.). — Б.пр. — измърмори тя, сълзите напираха в очите й.

Страданието й беше толкова неподправено, че започнах да изпитвам истинско съчувствие към нея. Точно щях да й кажа нещо, когато една клонка изпращя зад нас и ние се обърнахме. Забелязах, че някой се движеше между дърветата, една фигура се мярна и после се скри.

По лицето на Сесилия веднага се изписа страх.

— Да си тръгваме. Хората тук са готови на всичко, за да пресъздадат отново историята си, дори и най-новата — прошепна тя.

Тръгнахме към входа на гробището. То ми се стори съвсем пусто, въпреки това имах натрапчивото усещане, че някой ни наблюдава. Потреперих. Ято гарвани прелетяха с грачене над нас. Бързо хванах Сесилия за ръка. Тя се усмихна за втори път през този следобед.