Т. Лърнър - Сфинксът

В мен като светлина на неонова лампа проблесна споменът как Изабела с детинска гордост ми показваше родния си град от същата тази кола, държейки ме за ръка.

— Летището ли? — Шофьорът се опита да надвика шума от уличния трафик. — Към летището отиваме, нали така?

— Shukran — благодаря ти.

Отново насочих погледа си навън. Опитах се да потисна надигащата се в мен мъка. Няма да я изгубя, като заминавам, споменът е като вечен живот, повтарях си аз, но тези думи никак не ме утешаваха.

Колата се отправи към летището, мина покрай каналите и сателитните градчета, които бяха почнали да се появяват в покрайнините на Александрия, и навлезе в изстиващата пустиня. Кулите на петролната рафинерия горяха като факли на фона на смрачаващото се небе и най-после усетих, че страхът започна да ме напуска. Докато гледах пламтящото небе и се носех в набиращата скорост кола, си помислих колко много би харесала Изабела тази гледка.

Лондон, юни 1977 година

Бледото английско слънце ми подейства като шок след ослепителния блясък на Египет. По пътя си от летище „Хийтроу“ преминах покрай фабриките, след това през покрайнините на Лондон, после през „Чизуик“ с огромните викториански къщи и градини, през гъсто населения „Шепърдс Буш“, покрай терасовидно разположените сгради на „Нотинг Хил“ и най-накрая се озовах в „Уест Хампстед“. Кварталите, през които преминах, ми напомниха за всички гледки, миризми и шумове на Англия.

Слязох от таксито. Отнякъде звучеше реге, чуваха се песните на птички, а във въздуха, както всяка година в началото на лятото, се долавяше влажен повей и някакво чувствено усещане, което винаги изненадваше лондончани. Хвърлих поглед към викторианските терасовидни кооперации, нашият апартамент се намираше на най-горния етаж. Пердетата бяха пуснати. Докато гледах натам ми се стори, че Изабела дръпна едно от пердетата и надникна през прозореца, огледа тревожно улицата, както винаги го правеше, когато очакваше да се прибера вкъщи след някое от пътуванията си. Но пердетата си оставаха спуснати и краката ми се подкосиха от мъка.

— Всичко наред ли е, човече? — попита ме шофьорът и се подаде през прозореца на колата.

Кимнах и се наведох да вдигна куфара си. Таксито потегли. Занесох багажа си на тротоара и забелязах близнаците, които внимателно ме наблюдаваха от двора на съседната къща. Единият безгрижно бъркаше в носа си, а другият чешеше издраното си коляно. Родителите им наскоро се бяха развели, майка им често отсъстваше и Изабела от време на време ги водеше в апартамента ни и ги черпеше с чай и локум, който Франческа изпращаше от Египет.

— Господин Уорнок! — извика Стенли, който в този момент висеше на портата.

По слабичкото му, преждевременно остаряло личице личеше, че е разтревожен. Обърнах се неохотно. Това беше моментът, който с ужас очаквах.

— Къде е Изи? — попита той настойчиво, гласът му потреперваше от тревога. — Нали не си се развел с нея?

— Стенли, току-що пристигам след дълъг полет и…

— Значи тя те е напуснала, така ли?

Алфред отиде при брат си на портата, гледаха ме предизвикателно, сякаш ме обвиняваха. И двамата бяха настроени подозрително към всички дела на възрастните. Русите им коси бяха подстригани почти нула номер.

Поколебах се. И двамата обожаваха Изабела. Беше ги научила дори на няколко думи на италиански, които те повтаряха с ужасен лондонски акцент, запленени от изразителните й жестове — бонджорно, бона сера, ариведерчи. За момент загубих самообладание, седнах на куфара си. Не можех да намеря сили да им отговоря. Портата изскърца и се отвори. След малко усетих една малка хладна ръчичка, която се вмъкна в моята.

— Толкова ли е страшно, господин Уорнок? — Стенли стоеше пред мен, очите му бяха широко отворени и в тях се четеше такава мъка, каквато никак не подхождаше на възрастта му.

Вперих поглед в него.

— Изгубих я — прошепнах аз.

— Изгубихте я? Как можахте да изгубите цял човек? — попита Алфред недоверчиво, все още спотайвайки се зад портата.

Погледнах потреперващите устни на Стенли и веднага ми стана ясно, че е разбрал всичко.

— Хайде, Алфред. — Стенли стисна очи и поведе брат си обратно в двора.

Апартаментът ни се намираше в „Уест Хампстед“, квартал, в който живееха преди всичко обеднели представители на средната класа — разведени, ергени и стари моми, които обитаваха гарсониери. Това беше любимият ми квартал и по разположението си твърде много приличаше на село. Апартаментът беше съвсем малък. Купих го още в началото, успявайки да си осигуря необходимия кредит от банката, когато започнах работа. Това беше грандиозно събитие. Аз бях първият от фамилията ни, който имаше своя собственост, и на двайсет и четири години вече имах чувството, че се измъквам от нищетата, която поколения наред бе преследвала семейството ни.