Т. Лърнър - Сфинксът

Той ме изгледа внимателно, след това замислено разбърка коктейла си със стръкчето мента, поставено за украса.

— Колко голямо е това нещо?

— Поставено е в кутия с размери приблизително четирийсет и пет сантиметра на трийсет. Никой, освен археолог с много богат опит не би разбрал какво е, ако отвори кутията.

— Господи, Оливър, не ми казвай, че и ти си замесен в тази игра.

— Много грешиш, ако смяташ, че ще продавам проклетото нещо на този, който даде най-високата цена. Рано или късно ще го върна в Египет. Просто изпълнявам последното желание на Изабела и вярвай ми, изобщо не го правя с удоволствие.

Андерсън вдигна вежди учудено.

— Мога да го изпратя директно в Абърдийн с частния самолет на компанията и след това да наредя да ти бъде доставено по куриер в Лондон. Никой няма да отвори пакета, ако носи печата на компанията.

— Чудесно. Колко бързо може да стане това?

— Мога да организирам всичко така, че ти самият да го занесеш в самолета. Би трябвало да пристигне в Лондон няколко дни след теб. Моето оборудване винаги лети преди мен.

Вдигнах чашата с коктейла.

— Задължен съм ти, Андерсън.

— Ще ти го напомня някой път — каза той и чукна чашата си в моята.

В деня на отпътуването си посетих вилата на семейство Брамбила. Когато пристигнах, заварих Франческа в оградения вътрешен двор, беше полегнала с притворени очи на слънце в един шезлонг до изкуственото езерце. Няколко шарана, вероятно отглеждани за храна, се въртяха в златистата вода и се събираха в сенчестия край на басейна.

Макар и позанемарена, градината все още беше много красива. Клоните на дърветата се издигаха към небето, а лозите се виеха над пътеките. Някой, най-вероятно малкият син на наемателите, беше нарисувал със спрей някакво подобие на футболна врата върху каменния зид и беше надраскал Viva Al Olympi! Тук беше спокойно и човек се чувстваше в безопасност.

Седнах на свободния стол до Франческа, колебаех се дали да я събудя.

— Значи си дошъл да ме изгониш? — попита тя рязко, без да отвори очи. Гласът й отекна и прозвуча като реплика на драматична актриса.

Не й отговорих. След малко тя отвори очи и се загледа в плуващите риби.

— Дойдох, за да получа някои отговори, Франческа.

— Какви отговори?

— Защо е бил поруган трупът на Изабела?

— Ако трупът на внучката ми е бил поруган, аз не знам нищо за това.

Опитах се да прочета нещо по изражението на лицето й, но тя се беше затворила в себе си и здраво стискаше ръце една в друга.

— Бих искал да ти повярвам, но не мога — отвърнах предпазливо.

Тя въздъхна, все още вперила поглед в рибите.

— Имаш ли представа колко ужасно е да се родиш в неподходящия исторически момент? — Едва сега вдигна поглед към мен, в очите й се четеше горчивина. — Разбира се, че нямаш, нали си англичанин.

— Роден съм в неподходяща социална прослойка.

— Това е съвсем различно. Можеш да се измъкнеш от там, ако имаш пари, и ти си го направил, Оливър — отговори ми тя рязко.

След това извади от джоба си една пурета.

Бръкнах в джоба си и поднесох към нея златната запалка „Гучи“, която един клиент от Саудитска Арабия ми беше подарил. Франческа наведе лицето си към пламъка и връхчето на пуретата заблестя. Тя издиша шумно, белият облак дим застина в неподвижния въздух.

— Не — продължи тя, — да си роден в неподходящия исторически момент означава да попаднеш в капана на историческите събития, които те помитат и ти не можеш да имаш никакъв контрол над тях. Точно това се случи в нашата страна. Мохамед Али 10 10 Мохамед Али паша (1769 — 1848) се смята за основател на съвременен Египет, неговата династия управлява страната до революцията през 1952 г. — Б.пр. лично покани дядо ми, който беше строителен инженер, и го взе в кабинета си. И дядо ми построи пътища, водопроводи и сгради, истински постижения на архитектурата. Но дори сърцата на членовете на моето семейство да принадлежаха на Египет, душите им бяха в Италия. Така бях възпитана аз и в това нямаше никакво противоречие.

Започваше да изпада в истерия. Адел изскочи от вилата, предполагам, че ни беше подслушвал от там, и се завтече към възрастната жена.

— Госпожо, наемателите — каза тихо той и сложи в ръката й едно синьо хапче.

— Проклети да са — измърмори тя, постави хапчето в устата си и отпи от водата, която Адел й беше донесъл. — Ние всички смятахме, че Мусолини също като Цезар ще присъедини Александрия към останалия средиземноморски свят. Не бяхме единствените заблудени. И гърците мислеха като нас, само че тяхната голяма мечта беше да се възстанови редът от времето на Птолемеите — Атина и Александрия да станат едно. Има какво да подхранва подобни мечти — икономическите различия и амбицията да се създаде нов ред, при който всеки ще попадне на естественото си място.