Т. Лърнър - Сфинксът

— Щом ти харесва, според мен тези пънкарки имат зъби и в оная си работа. Аз, честно казано, не бих им поверил мъжкото си достойнство — отговори Филип и внимателно отпи от бирата си.

— Нищо не разбираш — обърна се Денис към Франсис. — Поругаването на тялото е изявление срещу красотата и въпреки това самото поругаване се превръща във фетиш, а след това в субкултура, която сама по себе си дефинира красотата, така че целият този протест става безсмислен. Получава се затворен кръг. Цялата история представлява един затворен кръг след друг.

— Господи, Денис, сигурен съм, че си много забавен в леглото по един модернистичен начин — заяви Франсис и се обърна към мен: — Ами ти, Оливър? Като я гледаш тази мацка, става ли ти нещо?

— Франсис! Човекът е загубил жена си съвсем наскоро, не се интересува от никакви мацки — скара му се Денис. — Съжалявам, Оливър, приятелите ми са емоционално нестабилни, най-меко казано. Франсис не искаше да те обиди.

— Не съм се почувствал обиден — отвърнах аз, стигнал до заключението, че единственият начин да оцелея тази вечер, е да се напия.

— Оставете горкия човечец на мира — нареди им Зоуи. — Не виждате ли, че освен в акустичен, в момента е и в културен шок — заяви тя и се обърна към мен: — Не се притеснявай, момичетата тук не хапят, освен ако не ги помолиш много учтиво.

При тези думи тя се усмихна закачливо. В този момент светлините загаснаха. Водещият се появи на сцената и публиката веднага започна да свири неистово с уста.

— „Алиенираните пилоти“ — изкрещя той в микрофона.

Денис се изправи на крака, на неоновата светлина лицето му изглеждаше мъртвешки бледо.

— Другари, време е войската да се подреди за парада — заяви той тържествено и се отправи към сцената.

Всички го последвахме, освен Франсис, който се възползва от отсъствието ни и допи останалите бири.

От дъното на тъмната сцена се чу нисък тътен на барабани, последван от удара на чинели. Един прожектор светна и освети брат ми със синьо-бяла светлина. Гарет приличаше на красива испанска гравюра от шестнайсети век. Беше гол до кръста и толкова слаб, че ребрата му прозираха под бледата кожа. На гърдите му беше изрисувано кървящо сърце. Беше обут в плитки кожени панталони и носеше колан с много капси по него. Стоеше със затворени очи и наклонена назад глава. На челото си имаше венец от бодлива тел, направен от пластмаса, по скулите му се стичаха капки, които имитираха кръв. Държеше микрофона в една ръка, сякаш беше скиптър. Вдигна мускулестите си ръце, като че ли беше разпънат на кръст. Ужасих се от очевидните религиозни символи, явно не бе успял да се измъкне от влиянието на майка ни. Беше слаб, но не и мършав. Надявах се въпреки всичко тревогата на Зоуи да се окажеше неоснователна.

Сред публиката настъпи благоговейно мълчание. Мина ми през ума, че Изабела би била много горда, ако можеше да види Гарет в този момент. Имах чувството, че стои развълнувана до мен. Обърнах се инстинктивно, почти очаквах да зърна лицето й, но вместо това видях Зоуи, вперила поглед някъде в пространството над мен. Погледнах през рамо, почудих се какво толкова е привлякло вниманието й, но не забелязах нищо. Като че ли за да ми отговори, тя неочаквано вдигна ръка и размаха пръсти над главата ми, сякаш искаше да прогони нещо.

След това по лицето й се изписа напрегнато очакване, тя се наведе към мен и прошепна в ухото ми:

— Проблемът при брат ти е, че му липсва последователност, във всеки следващ момент е различен. Но може би точно това ще го направи известен.

Зоуи приличаше на приказна магьосница, тежко гримираните й клепачи проблясваха в сребристо.

Гласът на Гарет неочаквано проехтя над тълпата:

— Това е за Изабела, нека звездата й вечно свети над нас — изрече той и аз усетих, че ме залива вълна от емоции.

В следващия миг запя с ниския си дрезгав глас, а тялото му заемаше една след друга различни пози — слабичък Пиеро с осанка на тореадор. Ефектът без съмнение беше изключително чувствен и аз започнах да се питам какво се бе случило с детето, което някога водех на разходка по хълмовете. „Тресавищата имат сенки — беше ми казал той веднъж, — но когато нощта падне, сенките отлитат, тресавищата остават сами и треперят от студ.“ Никога няма да забравя дълбокото чувство, с което ми говореше шестгодишното момченце, а сега виждах същото това чувство на сцената.