Т. Лърнър - Сфинксът

Стаята бързо се опразни.

Гарет отново се обърна към мен и се усмихна:

— Това е да си известен. Всички до един са овце.

Извади смачкан пакет цигари от джоба на тесните си кожени панталони, запали една и пое дълбоко дима.

— Господи, нищо не е както трябва без Изабела. И ти си нищо без нея. Тя беше тази, която ти вдъхваше живот, твоята по-добра половинка, тя придаваше романтика на тъпото ти ровене из калта.

Речта на Гарет се лашкаше между красноречие в стил Оскар Уайлд и уличен жаргон, като че ли самата му личност преминаваше през период на преобразования и все още не можеше да намери твърдата основа, на която да стъпи.

— Правилната дума е „геофизик“ и не се ровя в калта, а търся нефт. — Взрях се в очите му, опитах се да преценя размера на зениците му. — Пак си започнал да вземаш амфетамини, нали така? Всички умираме от притеснение за теб.

Усетих, че отново съм започнал да говоря с акцента от моето детство. Това беше езикът на нашето семейство.

Гарет ме бутна настрани и отново сложи слънчевите си очила.

— Остави ме на мира. От месеци те няма, а татко ми опява всяка седмица.

— Кога започна пак да ги вземаш? Нали си говорихме за това…

— С Изабела говорехме за това. Тебе изобщо не те интересуваше, чак сега се сети. Докара ли я тук? — попита той изведнъж.

— Какво?

— Реших, че може би си донесъл праха й тук.

Загледах го внимателно, амфетамините го караха да се държи налудничаво.

— Изабела беше погребана според католическата традиция, така искаше семейството й.

— Помислих си, че може и ние да направим някакъв ритуал тук, да разпръснем праха й или нещо подобно. Можех да изпея нещо. Изабела харесваше песните ми.

— Господи, направо си нетърпим!

Обърнах се и тръгнах да си ходя, но Гарет се протегна и постави ръка върху рамото ми.

— Виж, наистина съжалявам. Знам, че сигурно ти е много трудно. Аз нямаше да издържа, ако бях на твое място. Имаше нещо символично във връзката ви, бяхте като тишината и песента.

За момент си представих какъв щеше да стане Гарет в бъдеще, никога не го бях чувал да говори толкова откровено. Реших да рискувам.

— Гарет, Изабела ми каза, че си направил една рисунка за нея, нарисувал си астрариума…

Цялото му поведение се промени, сякаш изтрезня изведнъж. Отиде до вратата, отвори я, провери дали няма някой по коридора и я затвори внимателно.

— Ела тази вечер в квартирата ми, Оливър. Трябва да поговорим.

Спалнята на Гарет се намираше на най-горния етаж на сградата. Стените й бяха боядисани в черно, а по тъмносиния таван беше залепил блестящи планети и звезди. Така се бе получила една несъществуваща галактика, която по никакъв начин не приличаше на Млечния път или на която и да е друга звездна формация. Той лежеше на матрака на пода, докато Зоуи и някои други от антуража му — Филип, барабанистът и няколко души от охраната, вече порядъчно пияни, се мотаеха наоколо. Чувствах се неудобно, седнал до брат си, подпрял гръб на студената стена. Установих, че той всъщност никога не остава сам и това силно ме подразни.

Гарет току-що бе загасил лампата, за да покаже на останалите звездите, които беше поставил, и всички почтително бяха вперили погледи в зеленото сияние на тавана.

— Казвам ви, на хашиш изглежда по-яко от Сикстинската капела — измърмори Филип, свит в едно от безформените меки кресла.

— Трябва да пробваш как е на ЛСД. — Барабанистът се изтърколи по гръб, беше жестоко надрусан.

— Така е — потвърди Зоуи, гласът й бе станал съвсем писклив.

— Гарет — просъсках аз, — мислех, че искаш да говориш с мен насаме.

— Че ние сме насаме.

— По дяволите, не сме.

— Имах предвид в екзистенциалния смисъл на думата.

— Стига вече, тръгвам си.

Опитах се да се изправя, а Гарет сграбчи ръката ми.

— Извинявай. Не си тръгвай, обещавам ти след малко ще поговорим — каза той и ме дръпна към себе си, дъхът му миришеше на бира. — Как всъщност умря тя? Успя ли да открие астрариума? Така ли се случи нещастието?

Спрях, мислите ми препускаха в тъмнината. Не знаех, че му е било известно, че Изабела бе отишла в Александрия, за да търси астрариума.

— Удави се, докато го търсеше — прошепнах аз.

Нямах намерение да му казвам, че го е открила. Не защото му нямах доверие, просто исках да го предпазя. Не можех да понеса мисълта, че мога да го изложа на същата опасност, на която неволно бях изложил Бари. Може би вече го бях направил, като дойдох в къщата му. Не можех да се отърва от натрапчивото чувство, че някой ме преследва и ако не дай си боже някой го пресрещнеше и започнеше да го разпитва, за него щеше да е по-добре, ако не знае нищо.