Т. Лърнър - Сфинксът

Усмихнах се и отново погледнах към саркофага. Желанието ми да извадя астрариума и да го приближа до йероглифите беше станало почти непреодолимо. Обърнах се към Хю Уолингтън, бях готов да му разкажа всичко. Имах отчаяна нужда от професионалния му съвет, освен това, изглежда, че той дълбоко уважаваше Изабела. В този момент направих съдбоносен избор.

— Ако ви кажа, че нося със себе си артефакт, който най-вероятно е от времето на фараоните, бихте ли се съгласили да го погледнете и да ми кажете какво мислите за него? — попитах, без много да се замисля.

Той отстъпи стреснато назад.

— Нали знаете, че притежаването на такъв предмет е незаконно? — попита и ме изгледа изпитателно.

В същия момент се разколебах, стори ми се, че съм допуснал ужасна грешка.

— Осъзнавам само, че поемам огромен риск, като ви се доверявам — казах аз и след това добавих тихо: — Жена ми откри този артефакт точно преди да се удави.

Хю Уолингтън хвърли поглед към раницата ми.

— Моля, последвайте ме.

Минахме през една огромна зала и се отправихме към грамадната гранитна глава на Аменхотеп III. Благоговейното изражение на младия фараон бе изгубило донякъде въздействието си, защото липсваше по-голямата част от брадичката му, както и фалшивата брада, която бе знак за божествения му статут. Дали тази фалшива брада не е била строшена от ранните християни, които са нападали старите езически богове? Или може би английските моряци се бяха отнесли с неуважение към фараона, когато през деветнайсети век са пренасяли главата му с някой търговски кораб. Няма значение, сега младият фараон бе загубил част от достойнството си и трябваше завинаги да си остане така, без част от лицето си. Хю Уолингтън ме хвана за лакътя и ме поведе покрай статуята.

Точно зад нея се намираше една едва забележима врата.

Минахме през нея и атмосферата веднага се промени. Вече не се намирахме в огромните зали на музея, а като че ли вървяхме по прашните коридори на някое министерство. Това беше неофициалното лице на институцията, лабиринт, в който всеки от работещите тук историци се бе затворил в собствения си свят — гръцки, римски или келтски — хвърляше въдицата си като рибар и усърдно изучаваше всичко, до което се добереше. Докато се движехме по коридора, преминахме покрай няколко кабинета и покрай други стаи с големината на килии. През прозорците им се виждаха техните обитатели, наведени над осветените си бюра. Те категоризираха и реставрираха новите експонати, възстановяваха старите, правеха отливки на счупените и приличаха на колония от мравки, в която всеки се занимаваше със собствената си задача.

Спряхме пред боядисана в зелено врата, на която имаше месингова плочка с изписано върху нея „Х. У. Уолингтън“.

— В случай, че се питате, У е от Уинстън. Майка ми му беше страхотен почитател — отбеляза Уолингтън с усмивка, докато вадеше от джоба на ризата си ключа, завързан за верига. — Добре дошли във вътрешната част на светилището — каза той и ме покани да вляза.

Веднага ме блъсна силната миризма на химикалите, използвани при реставрация. Познавах тези миризми, защото Изабела ме бе водила в подобни лаборатории. Миришеше на киселини, които се използваха, за да разградят наслоените пластове, и на химикали, използвани при обезсоляването на предметите, открити по морското дъно. Приближих се към бюрото до прозореца и хвърлих поглед навън. След това бръкнах внимателно в раницата си и извадих оттам старателно увития пакет. Бавно разопаковах астрариума и го поставих на бюрото, където той заблестя на светлината на настолната лампа.

Уолингтън пое дълбоко въздух от изненада и след това издиша шумно.

— Невероятно! — възкликна той, взе една лупа и се наведе над механизма. — Първото нещо, което веднага привлича погледа ми, са картушите, отличителните знаци на фараоните.

Той посочи двете колони от йероглифи, оградени от елипси, които малко наподобяваха на печати. В единия от картушите се забелязваше йероглифът на кралския сокол. Уолингтън продължи да говори въодушевено:

— Ясно изразеният мотив с щраусовото перо показва, че астрариумът е принадлежал на Нектанебо II. Другият картуш, който теоретично би трябвало да принадлежи на първия му притежател, е на Рамзес III. Погледнете тук, изписаното с йероглифите се чете „Усе-маат-ре мери Аму“ и означава Ре е могъщ, обичан от Амун, Рамзес, владетел на Хелиополис . Разбира се, много често се добавят картуши, за да се придаде достоверност на фалшивите артефакти. Но два картуша са вече прекалено много. Но да насочим вниманието си към самия уред. Можем най-добре да го опишем като механична звездна карта, която има способността да направлява съдби. Въпреки че съществуването на такъв сложен уред по времето на фараоните, честно казано, ми се струва твърде невероятно. Египетската астрология е била свещена наука и се е пазела в тайна от непосветените, което означава, че това, което знаем за нея днес, са само догадки и научни предположения, направени въз основа на религиозните системи на съвременните цивилизации. За съжаление нямаме никаква друга отправна точка.