Т. Лърнър - Сфинксът

Докато таксито завиваше зад ъгъла, видях как служителите от охраната излязоха на бегом от музея. Наведох глава и се сниших на седалката.

Същата нощ лежах в леглото, разкъсван между умората и страха, че ако заспя, отново ще сънувам кошмар, свързан с Изабела. Чувствах тялото си сковано от напрежение. Лежах с широко отворени очи и наблюдавах сенките по тавана. Не можех да се отпусна. Бях заключил здраво входната врата и дори я бях залостил с един шкаф, но веднага осъзнах, че това е твърде глупав опит да предотвратя вероятно нападение. Без съмнение, стига да искаше, Хю Уолингтън можеше да ме проследи до апартамента ми. Изведнъж до слуха ми достигна призрачен вой. Скочих ужасен, очаквайки да бъда споходен от някакво свръхестествено същество. Воят беше последван от ръмжене и силно мяукане — котки и котараци се гонеха по покривите. Изпитах огромно облекчение, присмях се над собствения си страх и хвърлих поглед към будилника. С изненада установих, че е пет сутринта. Станах от леглото и реших да предприема нещо, за да се разсея. Трябваше да разбера дали не мога да открия някоя следа сред бележките на Изабела, които бяха останали тук. Знаех колко задълбочени бяха изследванията й, надявах се, че може би някъде беше описала пътя, който астрариумът трябваше да измине. Не можех цял живот да го нося със себе си. Исках да се отърва от него колкото е възможно по-скоро. Протегнах се да взема една кутия с книжа, която се намираше на най-горния рафт, и в същия момент от по-долния изпадна една книга. Беше антология с английска поезия. Вдигнах я и видях надписа от вътрешната страна на корицата: На Изабела с цялата ми любов Енрико Силвио, Оксфорд, 1970 г.

От страниците изпадна една стара черно-бяла снимка. На нея се виждаха група хора, застанали пред археологически разкопки. Бяха подредени като за официална снимка, все едно бяха членове на някакъв клуб. Клекнала на първия ред се усмихваше Изабела, изглеждаше много, много млада. Беше сложила ръката си върху коляното на Амилия Линхърст, която седеше до нея. С изненада установих, че по онова време Амилия е била доста привлекателна. До нея се бе разположил дядото на Изабела, Джовани Брамбила. Познах го, защото го бях виждал на стари семейни фотографии. Беше облечен в костюм за пътуване, а на главата си носеше бродиран фес. Личеше си, че дори на осемдесет години е човек с авторитет, дълбоко хлътналите му очи гледаха строго към камерата изпод дебелите вежди. Зад него в профил беше застанал един женствен мъж с дълга коса, това беше младият Хермес Хемиедес. От едната му страна стоеше човек, който ми се стори познат, беше мъж на трийсет и няколко години, с гъста буйна коса и проницателен поглед. Беше облечен в униформата на британската армия и чертите на лицето му се открояваха съвсем ясно въпреки различната прическа — Хю Уолингтън. Значи наистина бе познавал Изабела, но не от някаква конференция. Спрях, в този момент се почувствах като воайор, който наднича в миналото на Изабела, и това чувство се затвърждаваше от това, че в момента бях заобиколен от предмети, които й бяха принадлежали. Вдигнах поглед. Стаята бе започнала да се изпълва със синкава светлина, зазоряваше се. Отново усетих неприятното чувство, че някой ме направлява, че съм част от една огромна загадка, чийто измерения ми бяха дълбоко неясни. Потреперих, обзе ме някакво лошо предчувствие. Бях успял да избегна заплахата, която ме дебнеше в Египет, или поне си мислех, че е така, но след случилото се в музея и сега, докато стоях, вперил поглед в снимката на Хю Уолингтън, усетих, че примката около врата ми отново се затяга.

На гърба на снимката пишеше:

Думите на стихотворението кънтяха в ушите ми. Погледнах книгата, в която беше скрита снимката. Имаше ли някаква връзка между двете? Прелистих я и открих, че цитатът е бил взет от стихотворението на Йейтс „Второто пришествие“: