Т. Лърнър - Сфинксът

Баща ми стоеше пред вратата на малката къща и ме чакаше. Едно време беше висок, едър мъж, а сега като старо дърво се беше превил под тежестта на годините. Изненадах се, като видях колко е остарял, и инстинктивно се заоглеждах да зърна някъде около него дребната, крехка фигура на майка ми.

Къщата беше част от миньорски жилищен квартал, построен през двайсетте години. Покрай тесните улички бяха построени малки тухлени къщи, залепени една за друга. Железопътната линия минаваше точно зад тях, а покрай нея бяха малките градинки, които принадлежаха на всяка една от къщите. В градината на баща ми растяха тиквички, домати, ягоди, тук-там се виждаше някой розов храст. За него тази малка територия беше източник на гордост и радост. Всяка неделя, веднага щом се върнехме от черква, той отиваше в градината и прекарваше там с часове. Ние, синовете му, не бяхме допускани до това място. Дори и сега, когато погледнах нататък, почувствах обида.

Къщата се състоеше от две спални на горния етаж, на долния имаше дневна с камина и кухня. Тоалетната беше на двора и до нея водеше бетонна пътека. Нямаше баня и единственото място, където човек можеше да се измие, беше умивалникът в кухнята. Когато бях дете, всяка неделна вечер се къпехме в тенекиеното корито, което поставяхме пред огъня. Първо татко, после мама, след нея аз и накрая идваше ред на Гарет. Седнал от другата страна на камината, наблюдавах как баща ми се къпе. Слабият му гръб бе покрит със синкавочерен прах, срамните му части тайнствено се криеха в сянката, докато той внимателно се наместваше в тясното корито. Един от най-ранните ми спомени е свързан с това негово прераждане, с преобразяването му от чернолик циклоп с миньорска лампа на челото в най-обикновен простосмъртен. Тогава сигурно съм бил на около година, но си спомням как това едновременно ме възхити и ужаси. Аз също исках да порасна и да сляза под земята, но се страхувах, че тя ще ме отрови.

В началото на хиляда деветстотин и шейсета година, когато приключи първата ми успешна година като консултант, предложих да дам пари, за да разширим къщата, като построим баня. Баща ми направо побесня.

— Няма да приема подаяние от собствения си син — беше казал тогава на майка ми.

Измина цяла година, преди отново да ми проговори. Но такъв си е баща ми, горд и суров като природата наоколо.

— Мислех, че ще пристигнеш с някоя от модерните си коли — викна ми той откъм вратата.

Забелязах, че стиска бастун, а големите синкави кокалчета на ръцете му приличаха на възли. Освен това беше облечен с женска жилетка, най-горното перлено копче беше плътно закопчано, а бледорозовата вълна беше добре опъната върху потника му. Не посмях да го попитам откъде я е взел.

— Дойдох с влака — отвърнах аз. — Колата все още е в гаража, откакто съм се прибрал, не ми е останало време да отида да я взема.

Баща ми впери поглед в мен, хлътналите му очи ме огледаха внимателно. Кожата под скулите му беше хлътнала, бръчките му говореха както за възрастта му, така и за многобройните му разочарования. Днес обаче очите му бяха изпълнени с обич.

— Изпих чая си преди повече от час — каза той, — но мога отново да сложа чайника.

— Би било чудесно.

Двамата влязохме в къщата, без да се ръкуваме.

По-късно същата вечер седяхме в дневната и гледахме по малкия черно-бял телевизор епизод от „Шоуто на Бени Хил“. Това беше едно от малкото неща, които наистина доставяха удоволствие на баща ми. Бях купил този телевизор преди пет години като подарък на родителите ми за Коледа, най-вече за да има с какво да се забавлява майка ми, която беше болна. Мълчанието беше оглушително. Винаги съм си мислел, че това бе една от причините, поради която се ожених за Изабела, гласът й неспирно ромонеше като поточе, докато аз упорито мълчах. Бяха минали четири часа от пристигането ми, а баща ми все още не беше казал нито дума за смъртта й. Бяхме разговаряли за здравето на Гарет, за времето, за последните спорове на миньорските профсъюзи с управляващите, за Харолд Уилсън, за Инок Пауъл, за все по-лошото обслужване по влаковете, за идеално поддържаната градинка на баща ми. Въртяхме се около темата за жена ми, както гаргите се въртят над току-що изораната нива.

„Шоуто на Бени Хил“ свърши със сцена, в която един дебел комик подгони една приятно закръглена блондинка. Баща ми стана и веднага изгаси телевизора, защото вярваше, че се изхабява от много работа. Докато се връщаше към креслото си, спря и отвори едно чекмедже на бюфета, в което винаги държеше кутия с лимонови резанки. Отвори кутията шумно и ми предложи да си взема.