Т. Лърнър - Сфинксът

— Кажи ми как е в действителност Гарет — започна той.

— Оцелява някак си.

— И това е нещо. Какво става с групата му?

— Бях на техен концерт. Наистина ги бива, татко. Нямаше да го познаеш, ако го беше видял. Поканих го да дойде да живее при мен, но той отказа. Но обеща да ми се обажда всеки ден. Вярвам, че ще се оправи, просто сега минава през труден период.

Настъпи мълчание, предполагам, че баща ми се опитваше да си представи ситуацията. После неочаквано заяви:

— Никога не съм го казвал преди, но съм ти благодарен, че се грижиш за него. Той винаги е бил син на майка си, нали се роди толкова късно. Едва сега разбирам това. Трудно ми е да разговарям с него, не както с теб.

Усмихнах се вътрешно, очевидно представата на баща ми за нивото на общуване между нас беше съвсем различна от моята.

— Но той е близък с теб — продължи баща ми. — Ти ще се погрижиш за него, когато… нали знаеш…

— Няма за какво да се безпокоиш, татко.

— В случай, че се чудиш, да ти кажа, че тази жилетка беше на майка ти — поясни той. — Може да ти звучи смешно, но като я нося, се чувствам спокоен. Струва ми се, че все още мирише на нея.

— Не е необходимо да ми обясняваш.

— Искаше ми се да ти го кажа.

Наведе се и разрови жарта в камината, като че ли се чувстваше неудобно и отбягваше да срещне погледа ми.

— Това, което се случи, е противоестествено, синко. Изабела беше толкова млада, не трябваше да умира. Обещай ми, че няма да загубиш посоката в живота си, също като стария си баща, който дори не знае дали днес е неделя или четвъртък. Още по-лошото е, че хич не се интересува от това. Човек не трябва да живее по този начин.

Баща ми се настани в креслото си, сякаш бе говорил прекалено дълго и това го бе изтощило. Мълчах слисан. Никога не ми бе говорил по този начин, никога не го бях чувствал толкова близък и ми беше трудно да повярвам, че силният като скала мъж, когото боготворях в детството си, е станал толкова уязвим.

— Тя много те харесваше, знаеш това, нали, татко?

— Знам — въздъхна той.

Въздишката му беше тежка, като че ли в нея се съдържаше цялата неправда на света и нещо по-лошо, стори ми се, че той се бе примирил с нея. Изкашля се, за да покаже, че иска да смени темата, и продължи:

— Знаеш ли, реших да продължа това, с което майка ти се захвана малко преди да умре. Спомняш ли си, че започна да съставя фамилно дърво по ирландска линия?

— Така беше.

Чувствах се като хипнотизиран от проблясващите огнени езичета в камината, клепачите ми натежаха, бях изкарал прекалено много безсънни нощи. С мъка държах очите си отворени.

Докато седях там и слушах баща ми да говори за това-онова, си спомних за един разговор, който бях провел с Изабела преди няколко години. Беше ме видяла как работя на едно нефтено находище в Италия, в южните части на Апенините. Лицето й светеше от възбуда, каза ми, че съм истински ясновидец и че имам дарба, която прахосвам. Беше дълбоко убедена в думите си и това ме разтревожи. Дали това не бе реакция срещу сляпата вяра на майка ми, която толкова много ме смущаваше като дете, или подсъзнателно се страхувах от нещо? За Изабела това беше още един случай, в който се бях подиграл с убежденията й. Тогава защо се чудех, че се бе доверила на Гарет, а не на мен? Защо упорито отбягвах да говоря с нея за мистичните й вярвания, или защото дълбоко в себе си усещах, че притежавам някакви необикновени способности?

Баща ми отново бе потънал в дълбоко мълчание, усетих, че пак ме обхваща добре познатото ми чувство на досада, струваше ми се, че се задушавам. Обзе ме същото онова безпокойство, което като тийнейджър ме бе накарало да напусна селото. Знаех тогава, че тук не е моето място, разбирах, че и сега нещата не се бяха променили. Пожелах лека нощ на баща си, в себе си бях доволен, че си тръгвам утре сутринта.

Спах във втората спалня, това беше стаята на Гарет, след като аз се изнесох от къщи. Когато влязох вътре, имах усещането, че стаята все още очаква тринайсетгодишното момче да се завърне — там бяха старите комикси, прашните модели на самолети висяха от лампата на тавана, скаутското знаме бе закачено за полицата над камината. Между тези неща забелязах и някои останки от юношеството ми — постер на „Куин“, на нощното шкафче видях стар брой на списанието „Ролинг Стоун“. Марк Болън ме гледаше втренчено от корицата. Оставих на писалището раницата с астрариума в нея, това беше моят талисман от Египет.

Отметнах завивката и се вмъкнах в тясното легло.