Т. Лърнър - Сфинксът

Замълча отново, сякаш изчакваше да му дам разрешение да продължи. Махнах с ръка. Този жест на помирение трябваше да изрази чувство, каквото всъщност не изпитвах.

— Какво знаете за „уреда“ и за докторската работа над която работеше?

Погледнах го безизразно, не исках чрез погледа си да издам каквото и да е. Той обаче не се нуждаеше от окуражаване.

— Казах на Изабела, че тезата на дисертацията й звучи твърде неправдоподобно и че ако продължи да се занимава с нея, рискува колегите й да не я приемат сериозно. Искрено исках да я предпазя, но не бях напълно честен с нея — въздъхна той. — Доста години преди това аз самият бях попаднал на данни, които недвусмислено сочеха съществуването на астрариума. Докато провеждах проучванията си в Лувъра, попаднах на един малък каменен наос — това е нещо като кутия, в която се съхраняват свещени предмети. Той беше от времето на Тринайсетата династия и е бил открит в Хиераконполис. По него бяха изписани йероглифи, които все още никой не беше превел. При превода стана ясно, че това е молитва към Изида, в която се искаше богинята да благослови „небесната кутия“, която щеше да бъде дадена на Нектанебо II. Тази „небесна кутия“ можеше да предопредели съдбата на човек и да мести планини. Освен това в надписа върху наоса се споменаваше предсказанието на „небесната кутия“ относно деня на смъртта на Нектанебо. Нямаме представа какво е направил той в отговор на това предсказание, дали не се е опитал да унищожи астрариума? Или е използвал предсказанието така, че да извлече от него максимална полза за себе си? Според мен предметът, който Изабела търсеше, беше именно споменатата „небесна кутия“.

Поех дълбоко въздух, това беше още едно доказателство за силата на астрариума.

— Твърде възможно е — отговорих предпазливо, като се опитвах да прикрия чувствата си.

Исках да накарам Силвио да продължи да говори, без аз самият да разкрия прекалено много.

— В проучванията си Изабела бе достигнала до извода, че астрариумът често е бил наричан „небесна кутия“. Макар че не мога да разбера защо, тя твърдеше, че е от времето на Птолемеите, когато в действителност той е бил много по-древен.

— Може и да ви е казала така, но вярвайте ми, Изабела беше напълно наясно колко древен можеше да се окаже астрариумът. Точно по онова време започнаха да й се присънват първите кошмари.

Спомних си разказа на Сесилия как Изабела е била въвлечена в странните експерименти на Джовани.

— Вие знаехте ли за тези кошмари?

— Знаех и не мога да ви опиша колко много намразих дядо й, когото всъщност никога не съм познавал. Там е скрита някаква тъмна тайна .

Отпуснах се на стола, бях смазан от мисълта, че Изабела отново не ми се беше доверила и че чуждите хора знаеха за нея много повече от мен.

Професор Силвио въздъхна.

— Първо направих Изабела своя асистентка, а след това я прелъстих. В началото бях пресметнал всичко, но после за мой най-голям ужас се влюбих в нея. Казвам ви съвсем откровено, че това не влизаше в сметките ми…

— Присвоили сте трудовете й и сте ги публикували от свое име, така ли? — прекъснах го аз.

Не исках да слушам за любовната им връзка. Неговата изповед навлизаше в миналото на Изабела, което тя бе предпочела да запази в тайна. Бях длъжен да уважавам решението й, независимо от чувствата ми.

Но той не се оставяше лесно да бъде отклонен от темата.

— По едно време дори си мислех да напусна жена си — продължи професорът.

Изглежда бях обречен да изслушам докрай изповедта на Силвио. Станах и си налях малко уиски. Той ми разказваше за една по-млада, изпълнена с гняв Изабела, каквато аз определено не познавах, макар че от време на време бях забелязвал такива черти в съпругата си. Силвио продължи:

— Тя въплъщаваше в себе си всичко, към което и аз навремето се бях стремил — беше талантлива, дисциплинирана, не отдаваше особено внимание на професионалните догми и на академичния протокол. Бях с нея и така нарушавах всички правила, които ме бяха спъвали до този момент.

— И присвоихте трудовете й? — повторих упорито аз. Исках поне да си признае за предателството си спрямо Изабела.

— Тя беше млада жена и при това чужденка. Според мен академичната общност нямаше да я приеме сериозно. Поне това беше извинението ми за пред самия мен. Не си присвоих всичко, само някои неща оттук-оттам. Но тя никога не ми го прости.

— Затова ли сте дошли тук, за да получите опрощение? И това е изповедта на един умиращ човек, така ли?