Т. Лърнър - Сфинксът

— Не, трябва да го видя със собствените си очи, трябва със сигурност да знам, че съществува.

— Какво да видите? — правех се на глупак, нямах никакво намерение да му покажа астрариума.

— Моля ви, не бъдете толкова потаен, господин Уорнок — усмихна се Силвио снизходително. — Преди два дни ми се обадиха от Британския музей. След известно пререкание обясних на господин Уолингтън, че не мога да му помогна в разследването му. Мога да се закълна, че на следващия ден колата ми беше следена. Някои от съюзниците на Уолингтън са твърде противни личности. В продължение на няколко години той е работил за принц Маджид, един много неприятен човек с вкус към изтезанията, който за съжаление проявява силно увлечение към древните артефакти, особено към тези, за които се смята, че имат окултна стойност. Нека ви го обясня по друг начин — Маджид е изключително амбициозен, той вярва в огромната сила на устройството и няма да се спре пред нищо, за да се сдобие с него. Предполагам, че астрариумът е у вас. И ако това наистина е така, то тогава имате пълното основание да вярвате, че сте си създали могъщи и опасни врагове. Позволете ми да ви помогна.

Все още нямах никакво желание да споделя с него каквото и да било, въпреки това, без да се усетя, попитах:

— Как?

— Знаете, че липсва другата половина на астрариума, предметът, който може да му вдъхне живот. Може би, ако ви го покажа, най-после ще се убедите в искреността на намеренията ми.

Той бръкна в джоба на сакото си и извади от там предмет, дълъг около десет сантиметра, внимателно увит в хартия. Разви я и отвътре се показа нещо, което приличаше на вилица с дълга метална дръжка. Силно наподобяваше на камертон. В единия край имаше два дълги зъба, а на другия беше гравирано някакво животно. Внимателно огледах животното. Представляваше сокол с човешко лице. Това беше миниатюрна глава на фараон.

— Това е ключът Уаз — заяви професорът, докато ме наблюдаваше внимателно. — Но портретът не е на Нектанебо II, това е Рамзес III. Той е един от многото фараони, свързани с библейското извеждане на евреите от Египет. Виждате, че върху него са гравирани два картуша, на Рамзес и този на Нектанебо, който се намира под него.

С мъка сдържах вълнението си. Сега вече всички археологически доказателства си дойдоха на мястото и оформиха цялостната история на астрариума. Обзе ме непреодолимо желание да грабна ключа от ръката на професора. Силвио като че ли долови бурята от чувства, която бушуваше в мен, и леко се отдръпна назад.

— Оливър, изключително важно е да разбереш какво е истинското значение на ключа. Соколът на върха символизира Бато на фараона, това е душата птица. Разбираш ли, Оливър, астрариумът е бил създаден не само за да предпазва фараона, докато е жив, но и да се грижи за духа му в отвъдния живот.

Попитах се дали той щеше да се погрижи и за Бато на Изабела. След това се изненадах, че подобна мисъл ми мина през главата.

— Как го намерихте? — попитах професора и взех ключа в ръката си.

— Откраднах го — каза просто той.

Това признание толкова ме изненада, че за малко да изпусна ключа.

— Откраднахте го? — Въпросът ми прозвуча като ехо.

— От една моя колежка археоложка, англичанка, която един семестър преподаваше в същия колеж, в който преподавах и аз. Изабела изпитваше дълбоко възхищение към нея. — Силвио наведе глава, сякаш очакваше да го ударя.

— Амилия Линхърст ли имате предвид?

— Не се гордея с постъпката си — въздъхна той и по лицето му си личеше, че наистина се срамува.

Но човек не може да оправдае болните си амбиции само с това, че е бил млад. Ако беше сметнал, че е необходимо, без съмнение е щял да унищожи и Изабела, а това беше непростимо.

— А как е попаднал ключът в Амилия?

— Преди много години, по време на едни разкопки. Тя никога не оповести публично за находката си.

— По времето на разкопките в Бехбейт ел-Хагар ли се случи? — попитах аз, спомняйки си груповата фотография, скрита в антологията на Изабела, на която се виждаше и младата Амилия.

Професорът кимна, явно въпросът ми го бе впечатлил.

— Мозайката най-после започна да се подрежда, господин Уорнок.

— Но защо точно там?

— Бехбейт ел-Хагар е родното място на Нектанебо II, това също е къс от мозайката.

— Изабела знаеше ли, че ключът е във вас?

Силвио ме изгледа, лицето му бе съвсем пребледняло.

— Това е най-ужасното нещо, което съм правил някога през живота си. Случи се, след като тя ме напусна. Смятах, че ако й дам ключа, ще я подкупя да се върне отново при мен, но по това време вече ви бе срещнала. — Замълча за миг и след това продължи: — Чувството ми за вина ме доведе при вас. Астрариумът е нищо без ключа. Трябваше да го дам на нея.