Т. Лърнър - Сфинксът

— Ключът никога не трябва да бъде завъртян. Разбра ли това, Оливър?

Кимнах, макар че не бях напълно убеден. Но докато гледах изтощеното му лице на светлината на настолната лампа, ми хрумна, че действията му са продиктувани от любов, от любов към Изабела. Усетих, че му вярвам, въпреки първоначалните ми съмнения.

— Обещай ми, че ще го скриеш на сигурно място, не тук в апартамента. — Професорът стисна ръката ми. — Не подценявай Хю Уолингтън. Той има силни съюзници, поддържа близки връзки с принц Маджид и с властите в Египет. Освен това е много амбициозен. Пази се, Оливър.

Взех колата си от гаража в близост до апартамента, където я бях оставил, и отидох до „Ламбет“. Усетих се, че непрекъснато поглеждам в огледалото, за да видя дали някой не ме следи. Питах се дали Уолингтън е успял да открие номера на колата ми. Ако беше разбрал, че Силвио е идвал в апартамента ми, вероятно подозираше, че ключът е у мен или поне, че съм се добрал до информацията, от която се нуждаех. Опитвах се да се убедя, че тревогите ми са в резултат на комбинация от изтощение и стрес, но докато достигна до „Ламбет“, вече треперех от нерви.

Зад гарата имаше една турска баня и зала за фитнес, които посещавах още от студентските си години. Те се намираха в малка сграда от седемнайсети век, сгушена между две големи офис здания, и първоначално са били предназначени за господа с пари и свободно време. Подозирах, че в момента това е място за по-специални срещи, но предпочитах да не обръщам внимание на хомосексуалните флиртове, които от време на време долавях през облаците от пара.

Залата за фитнес разполагаше само с най-основните уреди — две лежанки за вдигане на тежести, щанги и няколко велоергометъра. На една от стените беше закачена снимка с автограф на английския боксьор Хенри Купър. Освен това там имаше парна баня, сауна и огромно пространство с няколко басейна. Обикновено тренирах известно време, след това отивах в сауната и накрая се потапях в хладния басейн. Беше тежък режим, но бях привикнал към него. Това бе един от малкото начини да се разведря от непрекъснатото анализиране, което бе неразривна част както от личността ми, така и от професията ми.

Днес обаче причината, поради която пристигнах тук, беше съвсем различна. Напълно съзнавах, че не мога да нося астрариума със себе си още дълго, особено след като и ключът беше у мен. Разполагах със собствено шкафче в залата, което можеше да бъде открито много трудно, освен ако човек не знаеше номера му. Това беше идеалното скривалище. Изкачих се бързо по тесните стълби, бях сложил астрариума в малка чанта и го бях пъхнал под мишница. В съблекалнята имаше няколко мъже, които се преобличаха. Един огромен господин, някъде от Карибския басейн, се бършеше с кърпа, а по огромния му черен гръб блестяха капчици вода. Беше толкова дебел, че плътта му падаше на големи гънки. Двама млади таксиджии, очевидно току-що приключили с нощната смяна, си разказваха вицове за стиснати клиенти. По начина им на говорене си личеше, че са от Източен Лондон. Едно младо момче с мръсни слипове седеше в ъгъла с намусено изражение и разлистваше списание за бойни изкуства, от чиято първа страница ме гледаше Брус Лий. Никой от тях не ми обърна внимание, когато отключих вратичката на очуканото метално шкафче.

Точно в този момент влезе един слаб и мускулест млад арабин, който ни огледа агресивно, сякаш търсеше някого. Побиха ме тръпки от страх и веднага се наведох зад отворената врата на шкафчето, за да скрия лицето си. Изчаках малко, после надникнах предпазливо. За мое най-голямо облекчение арабинът, след като беше маркирал територията си, седеше спокойно на една пейка. След малко започна да се съблича. Изчаках го да остане само по бански и след това скрих астрариума навътре в шкафчето. Хвърлих отгоре един анцуг, съблякох се и се отправих към сауната.

Седнах на една от пейките, загледах се в чамовата ламперия и се замислих за изминалите няколко дни. Влагата от изпълнения с пара въздух се кондензираше по челото ми и се стичаше под формата на капки. Оставих мислите ми да се реят свободно и сред облаците пара изплува един спомен. Това се случи преди седем месеца, точно преди да отпътуваме за Египет. Същия ден Изабела беше получила някакво писмо и я заварих да седи на бюрото си, вперила поглед в изписания на арабски лист. Изглеждаше напрегната. Разтревожих се, да не би да е получила лоши новини и я попитах дали писмото е от Ашраф, с когото си пишеха редовно. Тя ми съобщи намръщено, че е получила покана за конференция от едно археологическо дружество, към което някога е принадлежала, и че е силно изненадана от това, тъй като от много години не поддържа никаква връзка с членовете му. Опитах се да разведря атмосферата и на шега попитах дали не става дума за събиране на хора с тъмни цели. За моя най-голяма изненада Изабела се ядоса и излезе от стаята. Сега си зададох въпроса дали поведението й нямаше нещо общо със снимката, направена в Бехбейт ел-Хагар. Няколко месеца след като получи тази покана, тя отиде на конференция в Луксор. Дали това не беше същата конференция, за която спомена Хю Уолингтън? Мислите ми се насочиха към египтолога и злополучната ни среща. Дали в момента ме дебнеше и проследяваше всяко мое движение? Дали нямаше да ме пресрещне, докато се прибирах към къщи? Безпокойството ми премина в страх, все по-черни сенки започнаха да изплуват в съзнанието ми. Изведнъж усетих една ръка върху рамото си. Беше намръщеният младеж, покритото му с пъпки лице се доближи до моето.