Т. Лърнър - Сфинксът

— Шефът ми каза да ти съобщя, че някакъв мъж те чака на входа, бил чужденец и не изглеждал никак дружелюбен. Той обаче не го пуснал да влезе. Нали си редовен клиент тук — заяви той важно. — Шефът каза да те предупредя да си пазиш гърба. Днес хората умират на какви ли не странни места.

Завих в улицата и видях Денис да седи на стълбите пред входа на кооперацията ми. Беше облечен в износен костюм на ситно райе, а под сакото му се подаваха ръкавите на пижама. В първия момент се почудих откъде знае адреса ми, но след това, докато паркирах пред къщата, се подготвих да разбера каква лоша новина ми носи.

— Нещо се е случило… — започнах аз, но като видях тъжното му изражение, спрях по средата на изречението.

В този миг в съзнанието ми изплуваха всички ужасни сценарии, свързани с пристрастеността на брат ми към амфетамините.

— От часове се опитваме да се свържем с теб. Не знаехме къде да те търсим. Става въпрос за Гарет.

— Да не е прекалил с наркотиците?

— Стана случайно.

— Не!

Само при мисълта, че брат ми може да умре, ми се зави свят. Денис стисна ръката ми.

— Гарет е жив, Оливър, но е в кома. В момента е в Университетската болница. Зоуи е с него…

Скочих в колата, без да го дочакам да завърши изречението си.

Когато видях Гарет да лежи абсолютно неподвижен, първият ми импулс беше да изтръгна тръбичките, свързани с тялото му, да го вдигна от леглото и да избягам с него от болницата. После да го отнеса бързо в къщата на баща ми, да го сложа в леглото му и да го завия с ушития на ръка юрган. Така като с магия щях отново да го превърна в малкото момче, на което четях книжки и предначертавах бъдещето, като му разказвах истории, изпълнени с приключения. Не можех да сторя всичко това. Гарет сам си го бе причинил, беше изтласквал живота от собственото си тяло, докато от него бе останала само една хартиена обвивка.

Наблюдавах го. Очите му се движеха под затворените клепачи, като че ли оглеждаше хоризонта на някакъв свой вътрешен свят, до който ние, останалите, нямахме достъп. Откъснах поглед от системата, закачена за китката му. Ужасът, че мога да загубя и него, се надигаше в мен като горчилка.

— Знам, че беше прекалил, а след това искаше да вземе гореща вана. Трябваше да го спра — говореше Зоуи и се поклащаше на стола до леглото на брат ми.

Погледна ме, лицето й изглеждаше съвсем слабичко, а по очите й личеше, че не е спала.

— Наложи се да разбием вратата.

Взех ръката на Гарет в своята. Беше студена. Едва забелязах, че лекарят е влязъл в стаята. Той погледна неодобрително несресаната коса на Зоуи, прекалено късата й пола и мрежестите й чорапи и се обърна към мен:

— Вие ли сте брат му? — попита той грубо.

Кимнах.

— Трябва да ви съобщя, че брат ви е в кома в продължение на повече от десет часа. Още е твърде рано, за да предположим какъв ще е изходът — заяви той и размаха болничния картон, който държеше в ръцете си. — Изследванията показват наличие на големи количества амфетамини и кокаин в кръвта му. Ефектът от тези две субстанции, както и горещината в банята, са най-вероятната причина за комата. Честно казано, според мен е цяло чудо, че не се е удавил.

От другата страна на леглото имаше монитор за сърдечна дейност, който издаваше звуци на равни интервали. Обзе ме чувство на вина, че не бях достатъчно твърд да накарам Гарет да се премести при мен, за да го наблюдавам непрекъснато. Знаех, че няма да мога да преживея загубата на още един обичан от мен човек. В този момент ми се искаше да мога да вярвам в Бог или в каквато и да е форма на задгробен живот. Ужасът заплашваше да замъгли съзнанието ми. За да се преборя с него, съсредоточих вниманието си върху външния вид на Гарет, колко млад изглеждаше без модните си атрибути и сценичния грим, също като малкото момченце, което познавах. Някой, може би медицинската сестра, беше сресал косата му на път. Гарет би се ужасил, ако можеше да види новата си прическа.

— Ще оживее ли? — попитах аз. — Мозъкът му увреден ли е?

Лекарят се поколеба.

— Твърде е рано да се каже. Но трябва да знаете, че мозъкът му е бил лишен от кислород в продължение на няколко минути, колко и ние не знаем. А колкото по-дълго остане в кома, толкова по-лоша е прогнозата. Да се надяваме, че скоро ще дойде в съзнание.

Изправих се и се надвесих заплашително над него.

— За бога, нищо ли не можете да направите?

Лекарят нервно се отдръпна назад.

— Господин Уорнок, подгответе се за възможността Гарет вече да е изпаднал в мозъчна смърт. Все още не можем да определим това.