Т. Лърнър - Сфинксът

Загледах се в брат ми, който лежеше под завивките. Не можех да повярвам на ушите си.

— Мозъчна смърт?

— Следващите дванайсет часа са критични.

Измъкнах се от потискащата атмосфера на болничната стая и застанах като замаян на входа на болницата. Наблюдавах как останалата част от света се щура насам-натам и всичко изглежда противно нормално. Дъщерите помагаха на възрастните си майки да влязат в болницата, бременните жени носеха малки сакове с принадлежностите си, необходими за престоя им в отделението, линейките спираха до страничния изход. Зоуи застана до мен. Въздъхна и запали цигара.

— Паркът „Хампстед Хийт“ е съвсем наблизо, да идем да се поразходим — предложи тя предпазливо. — Няма да се бавим много. Може да ни се отрази добре.

Кимнах вяло.

Вече беше късен следобед. Въздухът бе изпълнен с цветен прашец, а пухчетата на глухарчетата се носеха из въздуха като малки парашутчета, решени да отплават надалече. Тръгнахме от южния край на парка и се отправихме към езерата. Вървяхме през коридор от огромни кестенови дървета. Упоителната миризма на люляка извикваше у мен спомени от младостта ми — Гарет е малко момче и играе крикет на селската морава, двамата с него ловим нелегално риба в езерото до селото, водя го за първи път в местната кръчма да изпием по една бира. Едновременно с това бях изпълнен с гняв — към брат ми, който не изпитваше никакво уважение към собствения си живот, към хората, които го обичаха, и към останалата част от света, който, изпълнен с безразличие, продължаваше да съществува съвсем нормално.

Двамата със Зоуи се движехме мълчаливо, думите бяха съвсем излишни. Тя спря, беше стъпила върху една клонка, която изпука и се счупи. Върху горната й устна имаше капчици пот, а слънцето я огряваше така, сякаш тя самата грееше отвътре. Представих си неопетнената й младост и всички миниатюрни кръвни телца, които се движеха под повърхността, изпълнени със здраве и надежда. И въпреки страха и гнева си изведнъж установих, че я желая.

Тя като че ли прочете мислите ми, надигна се и ме целуна. Отговорих на целувката й, след това ми стана тъжно и се отдръпнах от нея. Тя се усмихна, когато усети, че потиснах желанието си.

— Не се тревожи, всичко е наред.

— Не, не е, ти си приятелката на брат ми.

— Нашите отношения са по-различни. Гарет би ме разбрал.

— Но аз не те разбирам.

Стигнахме до една поляна, едно огряно от слънцето петно встрани от пътеката, скрито от погледите на разхождащите се хора. Седнах на тревата. Не можех да се отърва от чувството, че като пожелах Зоуи, извърших предателство спрямо Изабела. Но тогава си помислих, че съм й ядосан и на нея, бях й сърдит, защото бе скрила от мен толкова неща за себе си, миналото си, както и подробности около работата си. Погледнах към Зоуи, която седеше до мен. Трите клона над главите ни образуваха нещо като палатка, оцветена в тъмно и светлозелено, в синьо и в огнения цвят на слънчевия диск.

— Искаш ли цигара? — предложи Зоуи.

— Не, благодаря, отказах ги.

— Реших, че може да ти се пуши. — Тя запали цигарата си и издиша дима право нагоре. — Кажи ми, каква е тази птица, която те следи навсякъде?

— Каква птица? — попитах изумен и се изправих.

— Хайде, стига, знаеш за какво говоря. Прилича на малък ястреб. За първи път я видях онази вечер на концерта, кръжеше някъде тук… — и тя размаха ръце около раменете ми.

— Няма никаква птица.

— Има, но ако не искаш да говориш за това, няма проблем. Да не би да има нещо общо с Изабела?

Изгледах я с огромно учудване.

— Няма никаква птица — повторих упорито.

— Добре, щом предпочиташ да вярваш в това. — Зоуи издиша дима в сребристата мъгла около нас. — Гарет ще оживее, нали?

Въпросът й ме върна към действителността.

— Не знам.

Затворих отново очи, слънцето танцуваше по клепачите ми като облечен в червено дервиш.

— Иска ми се да можех някак си да върна времето назад — промълви Зоуи. — Същите мисли ми се въртяха в главата и когато баща ми умря. Осъзнаваш, че има минута преди смъртта и минута след нея. Ако само можехме да върнем събитията или поне да променим изхода от тях. Но това е невъзможно. Лутаме се в живота, въобразяваме си, че контролираме всичко, докато не дойде моментът на собствената ни смърт.

Думите й се носеха из въздуха също като цветния прашец. Но докато говореше, в съзнанието ми започна да се оформя една идея, безразсъдна, налудничава, но упорита. Ами ако теорията на Енрико Силвио за астрариума беше вярна? Щях ли да променя съдбата на брат ми, ако завъртя ключа? Това беше абсурдна мисъл, но колкото и материалистът в мен да й се противопоставяше, не можех да потисна мисълта, че можех просто да опитам, все едно хвърлям зарчета.