Т. Лърнър - Сфинксът

Какви бяха разкопките, в които бе участвала тази група? Спомних си, че Хермес бе споменал нещо за Бехбейт ел-Хагар и за това, че там са били извършени важни разкопки, свързани с последните дни на фараоните. Имаше ли всичко това някаква връзка с астрариума? И защо ме беше излъгал Хю Уолингтън?

Докоснах надписа върху вътрешната страна на корицата, усетих грапавината под пръстите си и във въображението ми се роди нов сценарий. В миналото на жена ми е имало някаква тайна любовна история, за която тя никога не ми беше споменавала. Изплува сянката на мъж, за когото не знаех нищо. Всяко ново разкритие, което правех за миналото на Изабела, ме отдалечаваше все повече от нея. Всъщност колко добре я познавах? Дали не бях влюбен в един измислен образ? В някаква смесица от всичко, което исках тя да бъде, а не в това, което в действителност е била? Тази мисъл ме разтърси из основи. Трябваше да вярвам в нас, в истинността на любовта и брака ни, нищо друго не ми беше останало.

Погледнах отново името и започнах да ровя из паметта си. Енрико Силвио. Никога не го бях чувал преди. Знаех, че стихотворението на Йейтс се отнасяше до края на християнството. Когато бях дете, майка ми ме беше накарала да го науча наизуст. Но сега образите придобиваха ново значение — сфинксът бавно се разбужда в очакване да настъпи краят на съществуващия свят, пустинните птици грачат и се разлитат пред немигващите очи на гиганта . Имах чувството, че тази алегория напълно съответства на моя разпадащ се свят.

Огледах стаята, опитвах се да събера мислите си. Изабела имаше стар тефтер, в който бе записвала всякакви адреси. Сигурно беше някъде тук. Няколко пъти претърсих стаята. Най-накрая погледът ми попадна на няколко стари дамски чанти, които висяха на закачалката зад вратата. Прегледах съдържанието им много внимателно. Най-после късметът ми проработи. Беше в обшитата с мъниста чанта, която Изабела носеше, когато бяхме гаджета. Знаех, че имаше тази чанта още от студентските си години. По скъсаната й копринена подплата имаше петна от парфюм и червило, вътре открих трохи от нещо, което предположих, че може да е хашиш. Обърнах чантата с хастара навън. Намерих тефтера, скрит под подплатата. Отворих го, познах почерка й и сърцето ми се разтуптя, беше малко променен в сравнение с почерка, който познавах. Седнах и внимателно запрелиствах страниците, докато стигнах до буквата „С“. Интуицията ми подсказваше, че трябва да проследя тази нишка. Ето го, беше написано „ЕС“ и след него следваше телефонен номер в Оксфорд.

Съзнавах, че шансовете ми не са особено големи, номерът беше отпреди повече от пет години, но все пак си струваше да опитам. Погледнах часовника си, беше станало почти девет и сега цялата стая беше обляна в слънчева светлина. Вдигнах слушалката на телефона и набрах номера. Последва дълго звънене. Тъкмо щях да се откажа, когато чух женски глас, беше на възрастна жена и имаше чужд акцент. Тя доста неучтиво ми съобщи, че в момента Енрико е в болницата, но ще се прибере по-късно през деня.

Оставих телефона и адреса си и я помолих да му каже, че го е търсил вдовецът на Изабела Брамбила. Вдовец. Прозвуча ми сякаш тази дума се отнасяше до трагедия, споходила някой друг. Стори ми се, че усетих напрежение в гласа на жената, когато чу името на Изабела, но може и да съм си го въобразил.

Затворих телефона. Искаше ми се да избягам от всичко, което ми напомняше за брака ми, от тесния апартамент, от Лондон и от нарастващото усещане, че някой ме наблюдава.

Чух шум откъм площадката пред апартамента ми. Замръзнах, очаквайки всеки момент някой да започне да блъска по вратата ми. Започнах да си мисля колко време ще ми е необходимо, за да грабна астрариума и да се покатеря по покрива на сградата. След миг чух как стъпките продължиха към долния етаж и входната врата се затръшна. Някой от съседите ми отиваше на работа. След сблъсъка ми с Хю Уолингтън бях напълно убеден в автентичността и изключителната стойност на астрариума. Без съмнение Уолингтън беше проявил нездрав интерес към него и бе разиграл пред мен странна сценка, като твърдеше, че е фалшификат. Усещах, че нямаше да се поколебае да употреби насилие, и това силно ме тревожеше. Никой не знаеше какво можеше да предприеме в следващия момент. Трябваше да се махна от Лондон, трябваше да преосмисля ситуацията и да реша какво да правя нататък. Основният въпрос, който стоеше сега пред мен, беше дали поради невнимание не бях въвлякъл Гарет в тази опасна игра, която можеше да има фатален край.