Т. Лърнър - Сфинксът

Пристъпих към голямото мраморно бюро във фоайето и казах, че искам да се срещна с Деметриус ал-Масри, съдебният лекар, който бе разговарял с мен след погребението на Изабела. Сърдитият мъж зад бюрото ми съобщи с огромно удоволствие, че сряда е почивният ден на Масри и ако искам да го видя, ще трябва да дойда на другия ден. Съвсем спокойно му обясних, че съм дошъл да видя и трупа на мой близък приятел. Трийсетте египетски долара, които му подадох под масата, значително промениха отношението му. Извика един младеж, който се подпираше отстрани на стената, и му нареди да ме заведе при „европееца“.

В стаята беше много студено. Шумът на генератора, който поддържаше температурата под нулата, изпълваше затвореното пространство и създаваше у мен усещането, че се намирам в някакво странно преддверие, в което се извършваха злокобни ритуали. Миризмата на химикала, който използваха, за да съхраняват труповете, погъделичка носа ми и тръпки от страх полазиха по гърба ми. Младежът с усмивка ме уведоми, че тук държат новопристигналите гости — удавените, загиналите при инциденти, просяците, чиито тела са били открити по улиците на града. Всеки труп беше положен върху отделна мраморна маса, човек можеше да предположи възрастта на мъртвия по силуета, който се очертаваше под мърлявия бял чаршаф. Не можех да не си задам въпроса дали и трупът на Изабела бе лежал върху някоя от тези маси. Противно на всякаква логика си представих колко ли студен е усещала мрамора под себе си. Ако в онзи момент бях там, щях да я взема в обятията си и да обвия тялото й в одеяло, за да й е топло.

Помощникът в моргата дръпна чаршафа, който покриваше трупа на Бари. С дългата си разрошена коса той приличаше на величествена статуя на почиващ си Нептун, а сиво-белият цвят на кожата му напомняше на алабастър. Очите му бяха отворени и блестяха, сякаш върху тях беше паднал лъскав, синкав воал. Брадичката му не беше обръсната, а бузите му бяха хлътнали. На гърдите му се виждаше огромна рана под формата на буквата Т, грубо зашита с черни конци. Дълбокият разрез се простираше от пъпа до гръдната кост, там, където бяха отворили гръдния му кош. Предположих, че са му направили аутопсия, за да определят причината за смъртта. Останах поразен, никога не го бях виждал да стои толкова неподвижен. Наведох се и затворих очите му.

Помощникът забеляза емоционалната ми реакция, кимна в знак на уважение и излезе да пуши в коридора.

Студеният въздух ме пронизваше до мозъка на костите. Потреперих, после хвърлих поглед към краката на Бари, бяха костеливи, с ясно изразени вени, в които кръвта бе застинала съвсем неочаквано. Погледнах отново огромния му гръден кош и сивкавата кожа, която висеше под него. Паднах на колене, повдигаше ми се.

Потиснах отвращението си, станах и огледах тялото му с надеждата, че ще открия белези, които да ми покажат истинската причина за смъртта му. Повдигнах брадата му. Под заплетените сиви и руси косми се виждаше тънка лилава линия. При тази гледка дъхът ми спря. Бях виждал подобно нещо в Нигерия по трупа на един работник, оставен подпрян на оградата, близо до нефтения кладенец, където работехме. Това беше предупреждение към нефтената компания, с която имах договор по онова време. Бари е бил удушен с гарота. Погледнах лявата му ръка и белега, оставен от иглата. Това беше петното на позора, което наркоманите носеха. Онзи, който го беше убил, бе инжектирал хероин във вената му след смъртта му, така че да прилича на смърт, вследствие на свръхдоза. Предположих, че го бяха измъчвали, за да разберат къде е скрил астрариума. Може би дори не са искали да го убият, но така или иначе, Бари беше мъртъв.

Полудях от яд.

— Никога не си бил наркоман и никога не би извършил самоубийство.

Гневният ми глас отскочи от лъскавите бели плочки.

Внимателно поставих ръката на Бари плътно до тялото му. Докато правех това, забелязах синкавозелените петна по ноктите и пръстите му. Познавах този цвят, бях го виждал по време на гмурканията ми в морето. Водорасли.

Отне ми цял час, докато стигна обратно до апартамента на Бари през натоварения трафик по „Шариа Саад Захлул“. Докато таксито стоеше на едно място, притиснато между открит камион, пълен с изморени войници, и една каруца, усетих, че някой ме наблюдава през прозореца на колата. Обърнах се и срещнах погледа на мъж, седнал в отсрещното кафене. Отдръпнах се назад изненадан, когато разпознах покритото с белези лице на Омар, човекът, който твърдеше, че е представител на властите и ни беше съпроводил, когато Изабела откри астрариума. При вида му в мен нахлуха спомени от онзи момент и отново се почувствах като парализиран от обзелата ме скръб. Изгледах го настойчиво, не можех да откъсна поглед от него.