Т. Лърнър - Сфинксът

— Разбира се, че имам ключ.

— Моля ви, пуснете ме да вляза…

— Но полицията…

— Много ви моля, мадам Тибишрани. Трябва да видя със собствените си очи.

Тя предпазливо огледа стълбището — този изпълнен със страх поглед, който толкова често се виждаше в Египет — и след това се обърна към мен.

— D’accord — прошепна тя. — Но не трябва да споменавате на никого, че съм ви пуснала вътре. Полицията идва тук толкова много пъти, че най-вероятно Бари е имал проблеми с властите.

Извади връзка ключове от джоба си, постави носната си кърпа върху ключалката, за да заглуши шума, и отключи вратата.

Миризмата вътре беше ужасно тежка — миришеше на тамян, на цигари и котешка урина. Но имаше и нещо друго, което долових със сетивата си — в апартамента беше извършено насилие. Усещането, че смъртта витае във въздуха, ме накара да настръхна. Цареше почти непрогледен мрак, тежките кадифени завеси бяха спуснати. Докато прекосявах хола, усетих под краката си парчета счупено стъкло и се блъснах в няколко книги, разхвърлени по пода.

— Обърнаха всичко наопаки, докато претърсваха апартамента, но изрично ми наредиха да не размествам нищо — измърмори мадам Тибишрани, но не посмя да влезе вътре. — Нямат никакво уважение нито към вещите, нито към мъртвите.

Дръпнах завесите и отворих балконската врата, за да влезе морският въздух. На светлината стана ясно, че апартаментът е в пълен безпорядък. Книгите бяха извадени от шкафовете и нахвърлени по пода, сякаш неканените гости бяха търсили тайници, скрити зад рафтовете. Някои от меките кресла, които Бари толкова много обичаше, бяха разпрани с нож и пълнежът им се беше разпилял навсякъде, сякаш вълна от дунапрен беше преминала през апартамента. Установих, че въпреки ужаса, който ме беше обхванал, започнах да оглеждам стените и мебелите, за да видя има ли кървави петна по тях. Нямаше. В центъра на стаята стоеше едно кожено кресло, чиято тапицерия също беше разпрана. Стоварих се в него, памучният му пълнеж се показваше отвсякъде.

— Какво се случи? — попитах аз.

Мадам Тибишрани плахо прекрачи прага и влезе в апартамента. Котаракът на Бари, слабо създание на черни и бели петна, което носеше името Томас О’Лири, се отърка около глезените ми и започна да мяука. Тя се наведе, вдигна котарака и започна разсеяно да го гали.

— Случи се точно преди два дена. Чудех се защо толкова отдавна не ми се беше обаждал, обикновено всеки четвъртък ми идва на гости и аз му готвя гълъби. — При тези думи тя се изчерви, египтяните вярват, че печеният гълъб е мощен афродизиак. — Но миналия четвъртък не чух обичайното почукване по вратата си, затова се качих горе… — Лицето й се сгърчи, тя видимо се опитваше да потисне сълзите си. — Вратата на апартамента му беше отворена, но това не беше нещо необичайно. Знаете, че Бари вярваше, че човек винаги трябва да държи вратата си отворена, така че всеки несретник да може да се отбие. Както и да е, влязох вътре и открих трупа на милия си приятел точно тук.

Тя посочи креслото, в което се бях настанил.

— Седеше на това място, в ръката му имаше забита игла и кожена връвчица… как точно се нарича онова нещо?

Скочих от стола, обезпокоен от мисълта, че бях седнал точно там, където е бил открит трупът. Опитах се да прикрия погнусата си и се обърнах към мадам Тибишрани:

— Турникет ли имате предвид?

— Oui, нещо като турникет, вързано по-нагоре. Беше мъртъв, според мен беше починал преди повече от едно денонощие. Не мога да разбера… Сигурна съм, че Бари не беше пристрастен към хероина.

Права беше. Въпреки че от време на време си позволяваше лека дрога, Бари винаги се беше изказвал много остро срещу употребата на хероин. Освен това в Александрия не беше много лесно да се намери такъв наркотик. Мадам Тибишрани беше напълно права. Бари беше човек, който бе изпитал всички удоволствия в живота и по никакъв начин не би прибягнал до самоубийство. А и защо да го прави? Нещата изобщо не се връзваха. Астрариумът. Това беше причината. Убийство ли беше или може би атентат, поръчан от някого с много власт? Бяха ли намерили астрариума? Или Бари бе успял да го скрие? Не можех да мисля, опитвах се да възприема ужасяващата действителност. След това през ума ми мина още една мисъл. Щом не са се поколебали да убият Бари, значи са готови да посегнат и на моя живот. Трябваше на всяка цена да открия астрариума.

Всичко тук е инсценировка, разсъждавах аз, докато оглеждах безпорядъка в стаята. Някой беше убил Бари и след това беше претърсил апартамента. И имах чувството, че бе останал разочарован, толкова разочарован, че не бе успял да сдържи гнева си.