Т. Лърнър - Сфинксът

Обърнах се отново към Андерсън, чудех се дали да се опитам да угодя на огромния като мечка бивш военен, или да говоря с него честно.

— Знаеш ли, едно от нещата, за които с Изабела никога не постигнахме съгласие, бяха нейните вярвания в подобни невероятни неща. В началото се удивявах как една образована и интелигентна жена може да вярва в астрология и древноегипетска магия и в това, че някаква невидима сила насочва археологическите й проучвания. Просто не мога да повярвам в подобно нещо. Светът е такъв, какъвто го виждаме — земното притегляне си е земно притегляне, законите на физиката са неотменими и всички тайнствени неща си имат своето обяснение. Ние сме сложни животни, управлявани от хормоните си, и в крайна сметка не сме особено важни в цялостната подредба на вселената. Ето така стоят нещата.

Настъпи кратко мълчание, по време на което осъзнах, че съм започнал да философствам, нещо, което винаги ми се случваше, когато пушех марихуана. Но след като веднъж бях започнал, вече не можех да се спра, като че ли трябваше непременно да говоря за събитията от последните две седмици и по този начин да ги поставя в рамка и да видя логиката, която ги свързваше. Но защо бях обхванат от гняв? Дали не бях сърдит на Изабела за това, че умря, докато се стремеше да открие нещо, което според нея притежаваше духовна, дори магическа сила, ако можеше да се вярва на древните предания?

— Живеем, след това умираме — продължих аз. — Хората продължават да живеят в спомените ни, това е единственото възможно безсмъртие, освен ако не вярваш в омотани в платно изсушени трупове, поставени в огромни триъгълни гробници. Аз поне не вярвам в тях. И съм нещо далеч по-лошо от атеист, вярвам в биологията и в това, че всичко е заменимо. И може би точно поради тази причина се ужасявам да не забравя Изабела, защото това ще означава, че тя наистина ме е напуснала. Говоря за онзи момент, в който тя ще престане да се появява в сънищата ми и ще установя, че не мога да си спомня лицето й.

Настъпи продължително мълчание. Загледах се в бездънното синьо небе, бях като пиян. Изведнъж осъзнах, че точката, която се въртеше пред очите ми, всъщност е ястреб, който търпеливо дебнеше плячката си.

Бил вдигна слънчевите си очила и се вгледа в мен. По очите му си личеше, че е развълнуван.

— Тя никога няма да те напусне, нали знаеш това, Оливър?

— Мисля, че да.

Отново настъпи тишина, тежка като олово.

Бил се отпусна на хавлията си.

— С Том, едно от момчетата, които умряха във Виетнам, с него бяхме близки приятели, имахме една шега, която само ние двамата си знаехме. Когато влизахме в бой, той ме наричаше Джери. Том и Джери, нали се сещаш? Шегите бяха неговият начин да се справи с ужаса на войната. Никой в целия взвод, какво говоря, никой в целия свят не знаеше за тази наша закачка. Както и да е, няколко седмици след погребението му в Остин от армията организираха вечеря в памет на взвода. Повечето от войниците бяха загинали заедно с Том. И така, издокарах се аз и отидох на вечерята, като през цялото време си мислех колко неприятно би му било на Том от цялото това лицемерие и помпозност. Започнах да търся табелката с името си, за да видя къде трябва да седна на масата. И изведнъж я открих — Джери Андерсън, не Бил. Джери, написано черно на бяло и отстрани изрисувани котка и мишка като във филмчето. И знаеш ли, това беше знак, Том се шегуваше с мен и ми даваше знак, че стои там някъде и ме наблюдава.

— Бих искал да повярвам, че случайните събития носят специално послание — казах аз, — но не мога. Кой знае, може би защото съм изучавал точни науки и ако на мен ми се бе случило подобно нещо, щях да го възприема като нечия лоша шега.

— Всичко това са глупости, Оливър. Виждал съм те как работиш, не всички твои решения се основават единствено на логиката.

Почувствах се неловко, защото знаех, че е прав, затова побързах да сменя темата:

— Все още не си ми казал защо се зае с гасене на пожари в нефтени кладенци.

Андерсън потопи ръката си във водата. Стори ми се, че капките, които се стичаха по пръстите му, са огромни — прекрасни миниатюрни светове от хладна вода.

— Може би обичам да изкушавам боговете. Всеки път, когато заложим експлозивите, очаквам, че това ще е краят ми. Не мога да се отърся от усещането, че ми е даден живот назаем.

— Това чувство не се ли нарича вината на оцелелия ?

— Както ти казах и преди, братко, просто пропуснах деня на смъртта си. Толкова е просто.

И двамата лежахме под палещото слънце и много добре осъзнавахме неизречените думи, които тегнеха над нас. Най-накрая Андерсън заговори: