Т. Лърнър - Сфинксът

— Андерсън, чувал ли си за нелегална търговия с органи тук, в Египет?

Бил Андерсън ме изгледа озадачено.

— Не и тук. Чувал съм, че в Азия може би стават такива неща, но не и в Египет. Защо питаш? Да не би да ти липсва нещо? — опита да се пошегува той.

В следващия момент разбра, че въпросът ми е съвсем сериозен.

— Не — излъгах аз. — Просто си помислих, че може би съм попаднал на подобно нещо.

— Това е много сериозно.

— Забрави, все едно никога не съм го споменавал.

В колата настъпи неловко мълчание.

Два часа по-късно стигнахме до едно разклонение на пътя. И в двете посоки на хоризонта не се виждаше нищо.

Андерсън напразно се взираше в картата.

— Господи, нали каза, че и преди си идвал тук.

— Да, само че тогава шофьорът ми беше местен човек — отвърнах аз с усмивка.

Той изруга и отново се опита да проследи по картата пътя, по който бяхме минали.

Изскочих от джипа. Горещината веднага ме блъсна, сякаш бях попаднал във фурна. Удари ме в гърдите толкова силно, че направо ми прилоша. Застанах неподвижно, дишах едва-едва, после омотах шала около главата си и покрих горящите си бузи. Обичах болката, причинена ми от природата. Това беше предизвикателство към собствения ми организъм. Чувствах, че смъртта е наблизо и още по-силно усещах силата на живота.

Точно в този момент съвсем ясно чух тропота на камилски копита, последван от викове на арабски. Иззад близката дюна се показаха бедуини, които бавно се движеха по пътя, а робите им се вееха на вятъра. Те спряха камилите си и впериха погледи в джипа.

Не бях много сигурен как ще реагират, затова им махнах дружелюбно с ръка. Един от тях ми махна в отговор. След това главатарят им удари камилата си по хълбока и животното се понесе към мен с неочаквано елегантни движения.

Андерсън подсвирна и излезе от джипа.

— Надявам се, че разбираш добре арабски — измърмори той.

— Зависи какъв диалект говорят.

Бедуинът се приближи, къносаната му брада изглеждаше много странно. Сега забелязах, че изпод седлото му се подава автомат „Калашников“. Впери поглед в Андерсън. Проследих погледа му. Бедуинът беше забелязал медальона с личните данни на Андерсън, останал от времето, когато бе служил във Виетнам, и все още носеше на врата си.

— Дано мирът ви спохожда навсякъде — казах бързо на арабски, надявах се по този начин да отвлека вниманието на бедуина.

Той се направи, че изобщо не ме забелязва, посочи с ръка към Андерсън и попита враждебно:

— Войник?

— Не казвай нищо — измърморих на английски, надявах се, че словоохотливият американец този път ще си замълчи.

В това време пристигнаха и останалите от групата. Застанаха един до друг и ни загледаха навъсено над карираните кърпи, които покриваха долната част на лицата им. Наблюдаваха ни внимателно, в очакване главатарят им да даде знак как да се държат.

— Вече не — отвърнах аз на арабски и посочих посивялата коса на Андерсън. — Стар е.

Бедуинът явно не беше убеден в думите ми. Подозрителният му поглед се плъзна по фланелката на Андерсън, по окъсаните му дънки и старите маратонки.

— Старо тяло, млад ум — каза бедуинът, лицето му остана абсолютно безизразно.

Четиримата му спътници избухнаха в смях. Андерсън усети, че е станал обект на присмех, и се обърна към мен:

— Какво каза?

— Каза, че изглеждаш много силен за човек на твоята възраст.

Той присви очи, очевидно не ми повярва.

— По дяволите, Оливър, просто го попитай накъде се намира оазисът.

— Оазисът е на половин час път от тук. Тръгнете наляво — отвърна бедуинът на перфектен английски. — И внимавайте, пустинята може да бъде много опасна.

Поведе на камилата и след малко всички изчезнаха.

Дрезгавият глас на Джей Джей Кейл се носеше от радиото на Андерсън и се смесваше с шумоленето на финиковите палми над главите ни. Лежахме на брега на малко езеро, заобиколено от тръстики и палмови дървета. Повърхността на езерото отразяваше тюркоазносиньото небе над нас. Зад гърба ни се намираше ниската сграда на хотела, изградена от жълтеникави пръстени тухли, която почти напълно се сливаше с останалия пейзаж. Беше построена в мавритански стил, прозорците представляваха тесни цепнатини, а няколко аркади водеха към затворен вътрешен двор, където беше сенчесто и прохладно дори и по обяд, и там човек можеше да намери убежище от невероятната жега.

Бях взел от хотела плажна кърпа, вероятно забравена от някой отдавна заминал си турист, с избродиран на нея рекламен надпис на туристическа агенция. До главата си бях оставил сателитния телефон, който взех назаем от компанията. В договора ми изрично бе записано, че трябва да могат да се свържат с мен по всяко време на денонощието, в случай че на находището възникнеше някакъв проблем. И аз винаги го носех със себе си.