Т. Лърнър - Сфинксът

Бари отново ме дари с една от мечешките си прегръдки.

— Не се тревожи, приятелю. Можеш напълно да разчиташ на мен.

На малкото летище в Порт Саид ме очакваше Бил Андерсън заедно с кола и шофьор.

— Реших да остана още една вечер, за да се срещна с теб — каза той. — Моите хора отлетяха за Тексас рано тази сутрин.

Бил беше едър мускулест мъж, но започваше вече да напълнява. Едрото му тексаско телосложение беше пълна противоположност на слабия арабин, който трябваше да ни закара до лагера. Бил протегна огромната си ръка, стиснах я и усетих мазолестата му длан.

— Моите съболезнования, Оливър. Не можах да повярвам, когато чух какво се е случило. Едно е сигурно, животът е труден, труден и несправедлив.

Искреното му съчувствие ме накара да се почувствам неудобно и усетих, че отново се мъча да се преборя с емоциите си. Кимнах и двамата мълчаливо се качихме в колата.

По пътя към лагера минахме покрай загасения нефтен кладенец. На светлината на фаровете видях, че земята около него е овъглена, имаше разпръснати останки от експлозивите, използвани при имплозията, която беше загасила пожара в кладенеца.

— Отне ни цяла седмица да разберем каква е конфигурацията — поясни Бил. — Вероятно причината е просто лош късмет, но не изключвам напълно и саботаж. Гасенето се оказа доста сложно и ни отне много време, но за щастие нямаше никакви жертви. Биваше си го този пожар.

— Накъде заминаваш сега?

— Отивам в Либия, има някакъв проблем в „Сарир“. Сигурно ще е много вълнуващо — добави той с ирония.

Обърнах глава към отворения прозорец. Връщането ми в „Абу Рудиз“ ме караше на моменти да губя ориентация. Съзнанието ми си играеше лоши шеги с мен, като на моменти ме караше да си мисля, че се намирам във времето отпреди смъртта на Изабела. Непрекъснато я очаквах да ми се обади по сателитния телефон, представях си, че все още се намира във вилата в Александрия и чака да отида при нея. Бяха много привлекателни илюзии.

На лунната светлина всичко в пустинята изглеждаше черно и бяло, само далече на хоризонта се виждаха няколко светлосини ивици. Човек се чувстваше малък и незначителен в безбрежния пустинен пейзаж. Но тъгата бе притъпила всичките ми емоции и този път не усетих обичайното чувство на пречистване, което обикновено ме спохождаше в пустинята. Подозрението, че може да съм застрашил Бари по някакъв начин, като съм оставил астрариума при него, не ме оставяше на мира.

Гласът на Андерсън прекъсна мислите ми:

— Прегледах някои от пробите от сондажа, както и сеизмичните данни. Надявам се, че нямаш нищо против?

Всъщност имах против. Никак не обичах някой друг да има достъп до данните, а освен това, както обикновено в периода между проучванията и сондажа, бях обзет от натрапчивото усещане, че при анализа съм пропуснал нещо важно. С това находище бях поел определен риск. Сеизмичните данни сочеха, че нефтеното поле вероятно се простира в тази посока, резултатите от сонарното изследване също бяха обещаващи. Но теренът под повърхността представляваше истинска плетеница от геоложки образувания и въпреки че и този път при преценката си бях разчитал на интуицията си, на което само Мустафа беше станал свидетел, мисълта, че може да не достигнем до черното злато, не ми даваше покой.

— Разбира се, че не, стига изведнъж да не промениш решението си и да ми станеш конкуренция — опитах се да се пошегувам, за да прикрия раздразнението си.

— Няма как да стане. Обичам комара, но не съм готов да поема чак такъв риск.

Андерсън повиши тон и забелязах, че шофьорът му хвърли един поглед в огледалото за обратно виждане.

— Значи според теб аз съм комарджия, така ли? — попитах аз тихо.

— Всички сме такива, Оливър, по един или друг начин. Но трябва да си признаеш, че с това находище наистина пое значителен риск.

— Йоханес Ду Воор ли ти се обади?

Главният изпълнителен директор на „Гео Консалтънси“ беше труден човек. Нямаше формално образование нито като геолог, нито като геофизик и беше попаднал в петролния бизнес, след като бе служил като офицер по снабдяването в Южна Африка по време на Втората световна война. Беше перфекционист и имаше двойствено отношение към риска. „Гео Консалтънси“ беше малка консултантска фирма и разчиташе само на няколко големи корпорации, които й бяха клиенти. Ето защо не можеше да си позволи никакви грешки. В началото Йоханес Ду Воор беше приел, че методите ми са малко необичайни, но в последно време ме притискаше да подкрепям интуитивните си решения с научни данни. Опитвах се да скалъпвам по някакъв начин тези данни, но имаше случаи, когато интуицията ми подсказваше такива неща, които и аз самият не можех да си обясня. Напълно разбираемо беше — колкото по-голяма беше комисионата, толкова по-нервен ставаше Йоханес.