Т. Лърнър - Сфинксът

— Сблъскахме се във VIP залата на летището в Остин — обясни Андерсън. — Господи, колко много говори този човек! Мисля, че не беше наясно, че с теб сме приятели. Трябва да ти кажа обаче, че не изглеждаше никак добре и ми се стори някак потиснат.

— Има проблеми с храненето. Искам да кажа, че яде прекалено много. Какво още ти каза този мошеник?

— Попита ме дали не възнамеряваш да откриеш собствена фирма и да му отмъкнеш клиентите.

Разсмях се. Мисълта, че бих могъл да постъпя толкова непочтено, беше направо абсурдна.

— Този човек страда от параноя — казах аз. — Той просто не разбира методите ми на работа.

Проблемът беше в това, че Йоханес Ду Воор си мислеше, че и останалите хора са толкова амбициозни, колкото него, особено онези, за които той с неудоволствие признаваше, че са по-талантливи от него. Беше ме назначил веднага след завършването ми на Империал Колидж и в продължение на две години настояваше да работя на терен като негов помощник. Още при първата ни съвместна работа установих, че е допуснал грешка, беше сбъркал местоположението с почти един километър. Работата беше важна, разработвахме ново нефтено находище в Ангола и ставаше въпрос за милиони. Проверих многократно сеизмичните данни, огледах много пъти пробите от сондажа, обходих полето и подуших въздуха. С риск да бъда уволнен споделих с него изводите си, които значително се различаваха от неговите. Йоханес ме изслуша внимателно и се довери на това, което сочеше интуицията ми, макар че не съответстваше на изчисленията му. Прави му чест, че тогава реши да коригира ъгъла на сондажа. След това ми заяви, че ако се окаже, че греша, не само ще ме уволни, но ще направи всичко по силите си, за да съсипе кариерата ми. Още същия ден попаднахме на нефт, но след тази случка отношенията ни коренно се промениха. Уважаваше откривателския ми талант, но за него всеки следващ сондаж беше като свободно падане.

Колата спря в близост до новата сондажна кула. Стоеше си така, както я бях оставил преди две седмици. Главата на сондата висеше над платформата, стоманата, от която беше направена, блестеше на светлината на фаровете. Приличаше на огромна къртица, готова всеки момент да започне да копае дупката си. Наблизо имаше дълбок кладенец, в който се събираше водата, с която щеше да се охлажда сондата. Генераторите и всички останали машини стояха подредени встрани и приличаха на мълчалива публика, очакваща началото на представлението. Изведнъж ме порази странната мисъл, че тази огромна конструкция бе останала непроменена, сякаш замръзнала във времето, докато собственият ми живот бе преминал през такива опустошителни промени.

Хвърлих бърз, преценяващ поглед към машините и хората, застанали в очакване до командния пулт. След това вдигнах палец, също както го бях направил преди няколко седмици, точно преди експлозията, и го насочих надолу. Огромните дизелови мотори заработиха, главата на сондата се завъртя и започна бавно да се придвижва надолу. Близо до мен моторите задвижиха подвижната платформа и започнаха да изхвърлят камъните и калта встрани.

Андерсън ме потупа по гърба.

— Ротационно сондиране, не е ли прекрасно! — провикна се той. — Пълно проникване!

Не му обърнах никакво внимание. В следващите няколко минути наблюдавах внимателно процеса. Първоначалният етап е винаги много изнервящ. Трябва да се молиш да си подбрал правилната глава за типа скала. Засега нямаше проблеми в това отношение.

— Чух, че на около петдесет мили от тук имало някакъв оазис — започна Андерсън. — Момчетата ми казаха, че там през двайсетте години бил построен хотел в арабски стил и мястото било чудесно за плуване.

— Трябва да остана тук.

— Хайде стига, няма нещо, с което помощникът ти да не може да се справи. Току-що си преживял тежка загуба, човече. Трябва ти време да се съвземеш. Знам как се чувстваш.

Хвърлих поглед към сондата. Андерсън беше прав. Трябваше да минат два дни, преди главата да навлезе достатъчно навътре, след което да се промени посоката й и да проникне в зоната с нефта. Може би едно пътешествие през пустинята щеше да изпепели тъгата ми.

Пътят не беше нещо повече от коловоз. Карах джипа на компанията като полудял. Възможността да умра сред пустинята ме привличаше по странен начин. Това щеше да сложи край на тъгата, която ме преследваше.

Вътрешността на Синайския полуостров представлява камънак, тук-там пресечен от пясъчни дюни. Очите ми си правеха шеги с мен, връщаха времето назад така, че по дюните отново се появяваше растителност. Виждах затвореното море, над което се спускаха чайки, небето също беше съвсем различно. Навремето тези части на Египет са били по-влажни, а климатът — по-тропичен. Имало е блата, в Нил са живеели хипопотами и крокодили, наоколо са обикаляли лъвове, но пустинята винаги е била царството на змиите, чакалите и скорпионите, където смъртта е настъпвала бързо и неочаквано. Много от образите, използвани от древните египтяни, отразяват точно това. Анубис, богът с глава на чакал, покровителстващ мумифицирането и гробищата, е превъплъщение на чакала, който живее на границата на пустинята и лакомо се прокрадва към обезобразения труп. Амут е ужасяващата богиня с глава на крокодил, поглъщаща сърцата на грешниците, които й биват подхвърляни по време на ритуала на претеглянето на сърцето. Тя олицетворява действително съществуващи хищници, обитавали някога мътните води на Нил. Докато във въображението си виждах плодородните поля от миналото, се сетих за повтарящия се кошмар на Изабела и за ужаса, който бях изпитал, когато разбрах, че органите й липсват. Трябва да разбера нещо повече за това, когато се върна в Александрия. Кой човек или организация беше дал разрешение за такова поругаване? Ами другата египтоложка, за която ми бе съобщил съдебният лекар? Беше ми казал, че преди години е видял трупа на младата жена и от него са липсвали същите органи. Имаше ли някаква връзка между двата случая?