Т. Лърнър - Сфинксът

— Аз само откривам петрола. Това е моето призвание.

— Прахосваш таланта си на вятъра. Може и да познаваш региона добре, но грешиш по отношение на Садат. Освен това той загуби войната през седемдесет и трета година, а това е още една причина да се стреми към мир.

Продължих да споря с нея, имах усещането, че наблюдавам сам себе си отстрани.

— Египет беше твърде близко до победата и всичко това се случи съвсем скоро. Хората още не са го забравили. Беше само преди четири години и много младежи и от двете страни загубиха живота си.

— Затова им е дошло до гуша от убийства — заяви Рейчъл и допи уискито си. — Защо избра петрола, Оливър? Мислех си, че като се има предвид произходът ти, би предпочел да се занимаваш с нещо със социална насоченост, като например опазването на околната среда.

— Пазарните взаимоотношения надделяха. Случва се и с най-добрите от нас. Нали така, Бари?

— Не, приятелю. Твоят покорен слуга е запазил социалните си възгледи, да не говорим за вярата си в Буда.

— Пълни глупости. Както и да е, да пием за американския оптимизъм — предложих аз и вдигнах чашата си. — Нека властва вечно.

Другите двама не обърнаха никакво внимание на наздравицата ми и от изражението на Рейчъл разбрах, че вече ме бе преценила и не ме бе одобрила. В онзи момент това изобщо не ме интересуваше.

— Сърдит си — каза тя.

— Просто съм реалист. Повече от десет години работя в този регион. Не е достатъчно да накараш политиците да се съгласят по даден въпрос, трябва да промениш предразсъдъците и страховете на народите им. Всичко е толкова объркано, че не може да бъде разрешено от един фермер, отглеждащ фъстъци 7 7 Това е бизнесът, с който Картър се занимава, преди да бъде избран за президент. — Б.пр. — не можах да сдържа сарказма си.

— Старата история може да завърши по нов начин. Продължавам да съм оптимистично настроена. Много се радвам, че се видяхме, и още веднъж моите съболезнования за смъртта на съпругата ти. Сигурно скоро ще се срещнем отново.

Рейчъл се обърна към Бари и му подаде една картичка.

— Отседнала съм в този хотел. Ще се видим в четвъртък.

След това за моя най-голяма изненада се наведе и ме целуна по бузата.

— Довиждане, Оливър.

Мирисът на парфюма й ме накара отново да се превърна в някогашния сприхав младеж, готов на всичко само за да направи впечатление.

Наблюдавах я, докато излизаше от ресторанта. Самоувереното й държане я правеше толкова различна от напористата млада жена, която някога познавах.

— Пи достатъчно, приятелю. Време е да те водя вкъщи. — Бари издърпа полупразната чаша от ръката ми.

— Ние с Рейчъл някога имахме връзка — казах аз.

— Забелязах това. Не очаквах такава проява на вкус от сухар като теб.

— Приемам го като комплимент. Не е необходимо да ме изпращаш, ще си взема такси.

— Трябва да ти кажа нещо, преди да си тръгнеш… — Бари ме придърпа към себе си и заговори шепнешком: — Снощи се срещнах с един стар приятел, местен човек. Съвсем случайно се оказа, че е син на градинаря, който е работил за семейство Брамбила през петдесетте години, когато бабата на Изабела е управлявала цялото имение.

— И какво от това?

— Стана въпрос за смъртта на Изабела и той ми каза, че всъщност Джовани е убил внучката си.

— Пълни глупости. Джовани е умрял преди години.

— Нищо не разбираш. Човекът ми каза, че дядото е проклел внучката си и така я обрекъл да умре млада. Очевидно местните хора са смятали, че е велик магьосник.

— Джовани Брамбила магьосник?

— Само ти предавам думите на онзи човек. Но ще ти кажа и още нещо. Докато ми говореше всичко това, човекът се тресеше от страх.

— Това са глупости и суеверия. Дядото на Изабела я обожавал. Беше инцидент, Бари. Бях там. Глупав инцидент, който можехме да избегнем.

— Въпреки това, ако бях на твое място, бих задал няколко въпроса на баба й. Имало е нещо странно в детството на Изабела, дори местните хора мислят така.

Замислих се колко добре Бари познаваше Изабела. Може би доста по-добре, отколкото си представях.

— Колко време ще ти отнеме да определиш възрастта на астрариума посредством въглеродния метод? — попитах аз.

— При повечко късмет, около седмица.

Отговорът му никак не ми хареса. Смятах, че заради Изабела съм длъжен да държа астрариума под око.

— Утре трябва да се върна в „Абу Рудиз“.

— Какво да направя, ако се наложи да се свържа с теб?

— Имаме сателитен телефон на обекта, в случай че възникне нещо непредвидено. Ибрахим има номера му. Бари, според мен е най-добре да не разправяш на никого за астрариума, разбра ли ме? Просто го дръж на сигурно място.