Т. Лърнър - Сфинксът

На страницата, на която отворих, имаше снимка на дървената фигура на Тутанкамон на погребалното ложе. От двете му страни стоеше по една дървена птица. Първата имаше човешко лице, това беше неговото Ба, а втората изобразяваше бога на слънцето Хор, което показваше, че това е Ба на фараон, на жив бог. Отгърнах на следващата страница и се зачетох:

Йероглифът, с който се означава Ба, представлява щъркел, но в погребалното изкуство може да се използва всяка птица с човешка глава, а понякога и с човешки ръце. Без значение какъв точно е образът, винаги се е смятало, че Ба е свързан с тялото, освобождава се след смъртта на човек и може да отлети навсякъде, дори и към слънцето.

Около гробовете често се садили дръвчета, които да осигурят сянка за душата — птица, преди да се извиси към звездите, отнасяйки със себе си всички човешки качества на мъртвия. Древните египтяни улеснявали излитането й като правили фалшиви врати и прозорци в стените на гробниците.

Спомних си, че татуираното Ба върху крака на Изабела имаше нейния профил. Беше ми казала, че си е направила тази татуировка, за да си осигури път към задгробния живот. Беше изключително сериозна, когато говореше за това, а в самата татуировка имаше нещо, което ме безпокоеше — уязвимият й профил с ярко изразен нос и голямо око. Краката на птицата с големите нокти бяха извити като за полет.

Възможно ли е през нощта да съм бил посетен от Бато на Изабела и да се окаже, че Деметриус е бил прав? За момент ми хрумна тази мисъл, но в следващия миг я отхвърлих. Казах си, че това е нелепо. Въпреки това някакво съмнение се загнезди у мен. Бях преследван от странното видение на оскверненото й тяло и знаех, че на всяка цена трябва да узная какво се бе случило и защо.

Стреснах се от настойчиви удари по входната врата, последвани от стъпките на Ибрахим, който изтича да отвори. Сърцето ми се разтуптя силно, спомних си за предупреждението на Фахир. А може би беше полицията, дошла да претърси вилата под някакъв измислен претекст. Вместо това чух гласа на Бари да гърми по стълбището.

— Хайде, приятелю, обличай се, ще те водя навън!

Ресторант „Юнион“ беше един от последните бастиони на колониален Египет. Преди национализацията това беше любимото заведение на висшето общество в Александрия, а и до ден-днешен ресторантът бе успял да запази част от предишния си блясък. Главните келнери носеха черни костюми (вече доста овехтели и протрити на ръкавите и яките) и папийонки, докато помощниците им бяха облечени в кафяви джелаби, а на главите си носеха малки бели шапчици. Пищните тапети в розово и кафяво бяха започнали да се отлепват от стените, кадифените завеси бяха покрити с петна, но пианото бе полирано до блясък, а копчетата за ръкавели на пианиста бяха с истински диаманти. В най-добрите си дни в „Юнион“ се сервираше черен хайвер, докаран със самолет от Иран, гъши пастет от Франция и сьомга от Шотландия. Днес менюто изцяло зависеше от черната борса. При повечко късмет можеше да си поръчаш австралийски агнешки котлети с ментов сос и кускус и неочаквано за самия себе си да изпиташ носталгия, докато оберкелнерът ти показва къде обикновено е седял Монтгомъри и ти посочва любимата маса на Чърчил.

Бари беше близък приятел с оберкелнера Фотиос Фотарос, който знаеше всички светски клюки и познаваше добре не само големите играчи от едновремешната европейска диаспора, но и техните деца и внуци. Той беше човекът, който знаеше всички истории. Тъй като беше чул, че Изабела се е удавила, той ни настани на най-добрата маса в едно сепаре близо до пианиста, който изпълняваше „Морето“. Освен това бе успял да осигури на Бари обичайната бутилка „Джони Уокър“, черен етикет.

В началото си помислих, че Бари има да ми съобщи нещо ново за астрариума, но се оказа, че има среща с американска журналистка, която искала да чуе мнението му относно реакцията на местните хора по отношение на мирната инициатива на Садат и американския президент Джими Картър. Бари беше убеден, че човек като мен, претърпял тежка загуба, не трябва да остава дълго време сам и затова беше настоял да го придружа по време на срещата. В това време астрариумът беше в апартамента му, където в продължение на няколко дни трябваше да бъде почистен от солената вода.

— Вярваш ли в духове? — попитах го аз.

Беше рано следобед, а вече пиех третото си уиски.

— Вярвам във всичко, приятелю, освен в планински тролове и джуджета. Но сега, като си помисля, всъщност съм виждал тролове и джуджета, само че не вярвам в тях. Духове обаче никога не съм виждал, нито докато съм бил пиян, нито докато съм бил дрогиран. Защо питаш?