Т. Лърнър - Сфинксът

Чух някаква врата да се затваря и се събудих. Отворих с мъка очи и насочих поглед към електронния будилник. Показваше 3:45, но докато го наблюдавах, ми се стори, че цифрите не се променят. Това проклето нещо отново се е развалило, помислих си аз, протегнах се да го изключа, но в същия момент някакъв шум от банята ме накара да се извърна. Вратата беше затворена, но под нея се промъкваше светлина. Замръзнах на мястото си. Не си спомнях да съм оставял лампата светната.

В този момент отново чух шумоленето, все едно някой вътре се движеше. Изпод вратата на банята започна да се процежда вода и на пода се образува малка локва. Станах бавно от леглото.

Влязох в банята и видях, че лампата беше запалена и хвърляше светлина върху розовите мраморни плочки. Умивалникът беше празен и блестеше от чистота. Това ми подейства успокоително. Шуртенето на водата, която се изливаше във ваната, наруши тишината. Спрях, имах чувството, че в банята има още някой, усетих как страхът скова цялото ми тяло. Първата ми мисъл беше, че Изабела е тук, но знаех, че това е невъзможно.

Обърнах се съвсем бавно. От ръба на ваната висеше провесена ръка, женска ръка с дълги пръсти, побелели от водата и смъртта. Сърцето ми блъскаше в гърдите. С мъка отидох до ваната. Всяка стъпка ме приближаваше към ужаса, с който знаех, че неминуемо трябва да се сблъскам.

Трупът на Изабела плуваше във ваната изкривен, така че единият й хълбок опираше в белия порцелан, а кожата й бе бледа като на сепия, изхвърлена на брега. Очите й бяха затворени, устните й бяха добили виолетов оттенък. Искаше ми се да изкрещя. Банята сякаш бе изпълнена с вакуум, като че ли целият въздух беше изтеглен от нея. Не можех да откъсна поглед. В центъра на тялото й се виждаше огромен разрез, от който не излизаше никаква кръв. Мократа й коса се носеше около нея като множество пипала. Другата й ръка беше във водата, обърната с дланта нагоре, пръстите бяха свити, все едно се молеше. Докато я гледах като вцепенен, клепачите й потрепнаха и в следващия миг тя отвори очи.

Изкрещях и се събудих в леглото си. Погледнах с ужас към вратата на банята. Там беше тъмно и тихо.

Миризмата на кошерие — местно ястие от ориз, леща и макарони — достигна до мен откъм кухнята и ме разбуди. Усетих, че умирам от глад, и се изправих. Моментално обаче се отпуснах обратно в леглото, имах ужасен махмурлук и главата направо ме цепеше. Полежах така известно време, след това извиках на Ибрахим, който потвърди подозрението ми, че минава обяд.

Предпазливо се отправих към банята. По талка, който предишната вечер бях разпилял по перваза на прозореца, се виждаха следи, оставени от птици. Прозорецът беше открехнат, макар че бях сигурен, че го бях затворил. Възможно ли беше някоя птица да е влетяла през отворените щори на спалнята, докато съм спял?

Сетих се за татуировката на глезена на Изабела, която изобразяваше нейното Ба. След това си припомних събитията от предишната вечер. Присъствието на Изабела беше толкова живо. Наистина ли се бе случило? Ужасът ми бе съвсем истински. Бях обзет от спомени за предупрежденията, които моята майка ми отправяше, и за историите за душите, останали завинаги в чистилището, защото не са изповядали греховете си. Като дете мразех тези истории, защото винаги ме караха да изпитвам страх. Те бяха причината за твърдото ми решение да изживея живота си необременен от всякакви суеверия. Но Изабела бе изживяла своя живот „правилно“. Изведнъж се сетих отново за странната среща с Деметриус ал-Масри след погребението на Изабела и ужасът ми от това, че органите й липсвали. Възможно ли бе да сме я обрекли, след като я бяхме погребали по този начин?

Откачени католически кошмари, казах си аз, докато стоях гол в средата на банята. В това няма нищо рационално, просто съвпадение между съня и факта, че птицата бе влетяла в стаята посред нощ. Мъката беше тази, която ме караше да търся някаква връзка между тези две неща.

Пуснах душа и влязох под студената вода, като я оставих да пада върху лицето и тялото ми. По този начин се опитвах да се освободя от кошмарите от предишната нощ. Но погледът на Изабела, изпълнен с молба и смущение, се бе запечатал в съзнанието ми.

Излязох от душа, увих една кърпа около кръста си и отидох в библиотеката.

Стените на малката стая бяха облицовани с ламперия от тъмно орехово дърво с месингови орнаменти. Покрай тях бяха наредени шкафове с книги, много от които принадлежаха на Изабела. Книгата, която търсех, беше на най-горната полица, между трудовете на Робърт Грейвз и Джовани Белцони и се казваше „Значението на Ба“.