Т. Лърнър - Сфинксът

Усетих как в мен се надига гняв, нямах нужда от съчувствието му.

— Стига с тези глупости, Бари. Казвал съм ти много пъти, че съм атеист. Не вярвам в прекрасните приказки за духа.

— Изобщо не говоря глупости. Нали не искаш да ми кажеш, че според теб хората са само плът и кръв? Древните египтяни са били съвсем прави. Съществува цял един друг свят извън реалността, която сетивата ни възприемат в този момент. Знам го със сигурност — виждал съм съществуването на този космос.

— Ако питаш мен, злоупотребил си с наркотиците.

Бари отново надигна бирата си.

— Може би си прав. Може би мозъкът на стария Бари започва да се размеква. Но познавам хора с коефициент на интелигентност три пъти по-голям от моя, хора физици, които са напълно съгласни с мен. Нищо не може да промени факта, че на Изабела още не й беше дошло времето.

Изпразни чашата си. Последвах примера му и си допих питието, след което и двамата си поръчахме по още едно.

— Знаеш ли, че бях с нея, когато се удави? Опитах се да я спася…

— Слушай, приятелю, никой не можеше да знае, че ще има земетресение. Такива неща се случват много често. И въобще защо, по дяволите, се гмуркахте в залива? Там е строго забранена зона. Чакай да отгатна — вие и двамата работите за МИ-5 и сте оглеждали дъното, за да търсите някакви военни тайни.

Азис се облегна на бара и се наведе към нас:

— Не си прави шегички, приятелю. В Александрия дори и змиите имат уши.

— Така ли? А мишките имат разни други работи. — Бари се престори на обхванат от параноя, погледна под масата, после зад ъгъла на бара.

Опитах се да не обръщам внимание на типичното му австралийско перчене и сниших глас:

— След инцидента в продължение на двайсет и четири часа ме разпитваха. Най-накрая от нефтената компания позвъниха на британския консул и той уреди да ме пуснат.

— Гадни копелета, могли са да проявят уважение към скръбта ти след смъртта на съпругата ти — заговори Бари съвсем сериозно. — Но Изабела се беше заловила с нещо голямо, не е ли така?

Хвърлих поглед към Азис, който съвсем съзнателно се бе отдалечил от нас и в момента бършеше някакви чаши.

— Тя наистина откри нещо — обърнах се отново към Бари. — Един предмет, който според нея е много важен от историческа гледна точка.

— И?

— Трябва да определиш възрастта му чрез въглеродния метод. Мисля, че самият артефакт е бронзов. Поне така смяташе Изабела.

Последните думи на Фахир отново проблеснаха в ума ми. Бях занесъл чантата вкъщи, но единственото нещо, което направих, бе да извадя металния цилиндър от нея.

— Дори не мога да го погледна, Бари — продължих аз. — За мен всичко вече е приключило. Всичко губи смисъла си, като си помисля, че заради него загуби живота си.

Вероятно Бари беше карал колата на компанията обратно до вилата, аз бях прекалено пиян, за да го направя. Навсякъде беше тъмно, с изключение на един малък фенер, който светеше на първия етаж. Докато се олюлявах към входната врата, с благодарност отбелязах, че Ибрахим е останал буден, за да ме изчака. В тези първи дни след смъртта й често го чувах как плаче зад затворената врата на малката си стая. След като Изабела се удави, той беше започнал да се държи сдържано и затворено, сякаш смъртта беше важен гост в къщата ни, към когото трябваше да се отнасяме със специално уважение. Икономът ни бе закрил всички огледала и бе дал на някого малкото котенце, което Изабела беше прибрала, като твърдеше, че ще ни донесе нещастие, ако го задържим.

Ибрахим отвори вратата, докато търсех ключовете из джобовете си. Той беше вярващ мюсюлманин и категорично не одобряваше пиенето. Намръщи се, когато влязох залитайки в антрето, а Бари ме придържаше да не падна.

— Мосю Уорнок е покосен от скръб — обясни австралиецът тържествено и след това се оригна.

Ибрахим се отдръпна погнусен от миризмата на алкохол, която се носеше от дрехите ни.

— Така е — отвърна той и отново си възвърна присъствието на духа. — Чувал съм, че силното кафе помага при такава скръб. Искате ли да ви приготвя?

— Чудеса идея — казах аз, надявайки се, че не завалям прекалено много думите. — Ще си изпием кафето в хола.

Бари ме последва в голямата стая и подсвирна от изненада, когато запалих лампите.

— Не мога да се начудя на лукса в тази вила. Когато човек привикне с целия този разкош, това е началото на моралното му падение, да не говорим за социалистическите му убеждения.

— Какви социалистически убеждения? — попитах едва разбираемо.