Т. Лърнър - Сфинксът

Това беше една от ужасните черти на Бари. Никога не можеш да разбереш дали ти говори сериозно, или не.

— Ти беше ли на погребението? — попитах аз.

Не го бях видял, сигурно през цялото време съм се държал като сомнамбул.

— За нищо на света не бих го пропуснал. Стоях най-отзад. Не исках да разтревожа местните с присъствието си. — При тези думи той издуха носа си в една огромна бродирана кърпа. — Поне католиците направиха добро шоу, не са като протестантите. Не можеш да имаш прилично погребение, ако ритуалът не е добър. Ами Изабела? Съвсем не й беше време — и той удари по бара, за да подчертае думите си. — По дяволите, изобщо не й беше дошло времето!

Една двойка, прикрита в ъгъла, погледна към нас, един самотен кипърски моряк се обърна и ни изгледа продължително, а уличната котка изскочи изпод една от масите. Грамофонът, поставен на бара, се включи и музиката на „Кингс“ изпълни тишината — младежки мечти от един съвсем друг свят.

Азис, без никой да му подсказва, постави чашата с бира пред австралиеца.

Бари Дъглас беше един от онези рядко срещани хора, чийто колорит и непукизъм действаха на останалите като електрически шок. Детинската му страст към абсурда беше едновременно разтоварваща и заразителна. Беше на четирийсет и пет години, висок метър и деветдесет и тежеше сто двайсет и седем килограма. Имаше дълга, вечно рошава светлоруса коса и брада, които му придаваха вид на викингски бог. Изгорялата му от слънцето кожа беше набръчкана, както се получава при повечето бели хора, които живеят в Африка. Когато беше пиян, приличаше на разярен бик, а и се държеше като такъв, но когато беше трезвен, можеше да очарова и най-недостъпната жена. Местните араби го обичаха, а и той беше живял в Александрия толкова дълго, че за тях се беше превърнал в нещо като талисман. За сблъсъците му с местната полиция се разказваха невероятни истории, но дори и пазителите на реда се отнасяха с добро чувство към редовните му изпълнения. Умел гмуркач и сърфист, Бари твърдеше, че по-голямата част от живота си е прекарал в океана, отколкото извън него. Определяше себе си като „експерт по водните басейни“, макар че никога не ставаше ясно точно в каква сфера е експерт. Винаги ми се струваше, че по-подходящо бе да използва думата иманяр, но колкото повече опознавах Бари, толкова повече се изненадвах на необикновените му способности в най-неочаквани сфери.

Бе напуснал Австралия в края на петдесетте години и се бе озовал в Калифорния, където участвал в експерименти с ЛСД, провеждани в Бъркли. След това преживяване преосмислил всичките си житейски ценности. Напуснал академичния живот, за да се отдаде на приключения, и успял да си намери работа като гмуркач в екипа на Жак Кусто. Това поставило началото и на страстта му към изследване и издирване на потънали кораби. Колкото и бохемски живот да водеше, когато не участваше в експедиция, щом търсенето започнеше, той фокусираше цялото си внимание върху издирвания обект и се превръщаше в истински хищник. Според Изабела австралиецът беше един от най-добрите реставратори на златни, сребърни и бронзови артефакти, а слуховете за феноменалните му способности да определя възрастта на дървените предмети посредством въглеродния метод, се носеха като легенди между археолозите.

След като бе работил за Кусто, Бари се бе местил на много места по света, докато най-накрая се бе установил в Александрия. Самият той твърдеше, че за него сексът е изключително важен, и можеше да е толкова моногамен, колкото и един заек. По негово мнение бракът беше противна и остаряла институция. Всичко това обаче не го бе възпряло да се ожени три пъти — един път за индийка, после за будистка от Тайланд и накрая за мюсюлманка. Но и трите му брака бяха пълна катастрофа.

— Знаеш колко много обичах Изабела — каза той, отпи няколко големи глътки от бирата си и впери поглед в мен. — Знам, че си англичанин, но за бога, Оливър, дай воля на емоциите си. Направо откачам, като те гледам така.

Сведох поглед към венчалната си халка.

— Не мога, не още. Но вероятно след няколко дни ще се срина и ще се превърна в хленчеща развалина.

Бари продължаваше да се взира в мен, сиво-сините му ириси плуваха в море от спукани капиляри.

— Надявам се осъзнаваш — започна той и направи широк жест с ръка, който обхващаше всичко наоколо — бара, клиентите, Азис, който палеше цигара в ъгъла, — че всичко около нас е само една илюзия, само съвкупност от частици, материя, тела, неврони. Тя все още е с теб, в твоя…